Аркадий Стругацки - Куца съдба

Но мина година, сетне още една и някак неусетно всичко се промени. Наистина, някои от тях се оттеглиха в сянка, но повечето дори не мислеха да изчезват в някакви си бездни. Ни лук яли, ни лук мирисали те с добродушни ругатни вадеха от супата маслини, бързаха, накуцвайки, по мраморните стълби за заседанията, енергично се мотаеха по коридорите на високите инстанции, размахвайки списъците, които те самите бяха съставили и утвърдили. В бездната на историята започнаха да изчезват черните епиграми и кървавите легенди, а техните герои, загубили при разглеждането им от упор всякакъв христоматиен антигланц, отново неразличимо се смесиха с останалите елементи на околната среда, като се различаваха от нас може би само по възраст, връзки и по ясното разбиране за това кое е своевременно и кое — не.

И ние се втурнахме да си издействаме от тях карти, еднократни заеми, да им се оплакваме от произвола на издателите, да пишем за тях снизходителни рецензии, да си осигуряваме подкрепата им във всевъзможните комисии и вече изглеждаше нелеп въпросът дали трябва при среща да подадем ръка на другаря еди кой си. Ах, той през еди коя си година е обрекъл на незнайна гибел Иванов, Петров и двамата Рабинович? Слушайте, я оставете това, има ли някой, за когото да не се приказват подобни неща? Половината от нашите дъртаци обвиняват в такива дребни грехове другата половина и най-вероятно и едните, и другите са прави. Писна ни. Да не би сегашните да са по-добри?

Не съди и няма да бъдеш съден. Никой нищо не знае, докато не опита сам. Няма какво да обвиняваме огледалата. А най-вече — не плюй в кладенеца и не пикай срещу вятъра.

Защото е страшно. И винаги е било страшно. От самото начало.

Този гнусен старец, който седеше през два стола от мен, можеше да направи с мен всичко. Да напише. Да намекне. Да изрази недоумение. Или увереност. Тази твар си я бях представял като рудимент от съвсем друга епоха. Или от съвсем други условия за съществуване. Преминаваш улицата на червено — и тварта ти отхапва краката. Написваш в ръкописа неуместна дума — и тварта ти отхапва ръцете. Спечелваш от облигация — и тварта ти отхапва главата. Абсолютно беззащитен си пред нея, защото не знаеш и никога не ще узнаеш законите на нейния лов и целите на съществуването й. При някой от фантастите — или при Ефремов, или при Беляев — е описан чудовищният звяр хишу, изхранващ се с древни слонове, който доживява до човешката епоха. Човекът не е успял да се спаси от него, защото не разбирал навиците му, а не ги е разбирал, защото тези навици са се формирали в ония времена, когато още е нямало и не е могло да има хора. А човекът е могъл да се спаси от хишуто само по един начин: да се обедини със себеподобните си и да убива…

Поприказвахме си за времето. После, след като помълчахме, пак си поговорихме за времето. После той започна да се възмущава какво безобразие е това — изкачването на третия етаж без асансьор по вита стълба. Аз предпочетох да си замълча, тази тема ми се видя хлъзгава.

Тук вратата под светофарчето широко се отвори и в коридора при нас нахлу Петя Скоробогатов.

— Господи, какво ти е? — възкликнах аз, ставайки насреща му.

Главата на Петя беше омотана с бял бинт като с чалма. Лявата му ръка, също бинтована и дебела като дирек, висеше на превръзка. С дясната си ръка Петя се подпираше на бастун без дръжка. „Какво са му сторили тия?“ — с ужас си помислих аз.

Впрочем, веднага се разбра, че ТЕ нищо не са му сторили, просто вчера, на връщане от събранието, увлечен в спор с председателя на тукашния местен комитет, Петя Скоробогатов, нашия Съюзен Охльо, стъпил накриво и се сурнал надолу по витата стълба от третия до първия етаж. Трима са закарани в болница, където лежат и досега. След трепанация на черепа. А на него, на Петя, му няма нищичко.

— …Така си и изхвърчах, разбираш ли ме, на кълбо по спиралата от третия до първия. От главата на краката, от главата на краката. И нищичко ми няма! Извадих късмет, разбираш ли ме, вкопчих се в председателя, а оня е дебеланко, един такъв мекичък…

Той седна до мен, изопвайки травмирания си крак. Не му пукаше от нищо. Без да се спира на такива дреболии като разкъсано ухо, изкълчена ръка, разтегнат мускул на глезена, той вече ме лъготеше как вчера през деня са го викали в Държавния комитет по печата и са му предлагали да издадат негови два тома луксозно сувенирно издание. Илюстратори ще са Кукриникси, а отпечатването ще е дело на една печатница в Лайпциг…