Аркадий Стругацки - Куца съдба

Неведнъж ми се е случвало да изслушвам повече или по-малко сълзливи истории за изгубени билети за влак, откраднати паспорти, изгорели до основи апартаменти. Тези истории отдавна вече бяха престанали да будят у мен не само съчувствие, но дори и елементарна гнусливост. Мълчаливо пъхах в протегнатата ръка двайсет копейки и се спасявах възможно най-бързо от мястото на разговора. Обаче историята, която ми беше поднесена от златокосия гърбушко, ми се видя възхитителна от чисто професионална гледна точка. Мърльото-паднал ангел беше просто талантлив! Подобна измислица би направила чест дори на самия Хърбърт Уелс. Съдбата на петачката беше решена, нямаше никакъв спор. Но ми се щеше да изпитам тази история на здравина. По-точно на обем.

Придвижих към себе си папката с нотите и погледнах. Никога нищо не съм разбирал от тези запетаи и заврънкулки.

— Е, добре. Значи вие твърдите, че ако тази мелодия бъде изсвирена, да речем, на гробищата…

— Да, разбира се. Но не бива. Твърде жестоко би било…

— За кого?

— За мъртвите, разбира се! Бихте ги обрекли хиляди и хиляди години да се скитат безприютни из цялата планета. И още, помислете за себе си. Готов ли сте за подобно зрелище?

Това разсъждение ми хареса и аз попитах за какво тогава ще ми потрябват тези ноти?

Той страшно се учуди. Нима не ми е интересно да имам на разположение такова нещо? Нима не бих искал да притежавам гвоздей, с който е била закована към кръста ръката на Учителя? Или например каменната плоча, на която Сатаната е оставил вдълбани следи от огнените си копита, докато е стоял над гроба на папа Григорий VII Хилдебранд?

Този пример с плочата ми допадна. Това можеше да го каже само човек, който няма представа от тесни апартаменти.

— Е, добре — казах аз — ами ако тази мелодия бъде изсвирена не на гробищата, а някъде в парка на културата „Горки“?

Падналият ангел сви нерешително рамене. Сигурно е по-добре това да не се прави. Откъде да се знае какво има там, в този парк, на дълбочина три метра под асфалта?

Извадих пет рубли и ги оставих пред гърбушкото.

— Хонорарът — казах аз. — Продължавайте в същия дух. Имате въображение.

— Нищо нямам — откликна тъжно гърбушкото.

Той небрежно пъхна петачката в джоба на дънките, стана и, без да ми каже довиждане, тръгна между масите.

— Вземете си нотите! — извиках аз подире му. Той не се обърна.

Седях в очакване на сервитьора, за да си платя сметката, и от нямане какво да се прави започнах да разглеждам нотите. Бяха всичко на всичко четири странички и на опаката страна на последната открих небрежно написани с химикал думи: „пр. Грановски 19, «Бисерната мида», карир. палто“.

Сигурно нервите ми напоследък бяха леко изопнати: прекалено се сгъстяваше потокът на събитията, прекалено щедър бе станал онзи, който бе длъжен да управлява съдбата ми. Затова, щом прочетох за „карир. палто“, веднага скочих като ужилен и погледнах през амбразурата на прозореца — първо наляво, после надясно. Насмалко да закъснея: известният ми човек с двулицевото карирано палто, здраво хванал под мишница златокъдрия гърбушко, облечен с опърпан брезентов шлифер до петите, изчезваше заедно с него от полезрението ми.

Отпуснах се на стола и надигнах халбата.

Този край на забавната, макар и не дотам приятна история, ми подейства толкова потискащо, че ми се прииска незабавно да се върна вкъщи и никъде повече да не излизам. Несвързани подозрения се рояха във въображението ми и тутакси се разпадаха на сюжетчета от най-отвратително естество. Но в края на краищата надделя здравата и най-реалистична мисъл: „Какво ще кажа на моя Фьодор Михеич?“

Дойде сервитьорът и аз безропотно платих и за моето печено, и за моята бира, и за недопитата от падналия ангел бира. После взех папката си, сложих вътре нотите, оставих празната папка на гърбушкото на масата и тръгнах към гардероба да се обличам.

Из целия път към улица „Банная“ крадешком се оглеждах за фигурата с карираното палто, но така и не я зърнах.

Залата за конференции този път беше празна и тънеше в полумрак. Преминах през редиците от столове и стигнах до вратата под надписа „Писателите — тук“ и почуках. Никой не ми отговори и аз предпазливо отворих вратата, за да вляза в ярко осветеното помещение, наподобяващо тесен коридор. В края на този коридор имаше още една врата, над която се мъдреше нещо като светофарче, подобно на ония стъклени простотии, каквито има над входа в рентгеновите кабинети. Горната половина на светофарчето светеше, демонстрирайки надписа „Не влизай!“. Долната беше тъмна, но върху нея с лекота можеше да се различи надписът „Влезте“. Отдясно на коридорчето бяха сложени няколко стола и на единия от тях, превит на четири, опрял длани в разкошна, макар и протрита папка, поставена ребром на острите му коленца, седеше не кой да е, а самият Цирей.