Аркадий Стругацки - Куца съдба

Виктор си облиза устните и посегна за бутилката. Положил глава на покривката, доктор Р. Квадрига бърбореше хрипливо:

— Нищо не искам. Скрийте ме. Да ме оставят на мира… Голем загрижено отстраняваше от масата парчетата стъкло. Бол Кунац каза:

— Господин Голем, моля да ме извините. Имате писмо. Той сложи пред Голем един плик, отново погледна часовника си и рече:

— Добър вечер, господин Банев.

— Добър вечер — отвърна Виктор и си наля коняк. Голем внимателно четеше писмото. Зад бара Теди шумно се секнеше в голяма карирана носна кърпичка.

— Слушай, Бол Кунац — попита Виктор, — ти видя ли тогава кой ме удари?

— Не — отвърна Бол Кунац, като го погледна право в очите.

— Как така — не? — намръщи се Виктор.

— Той стоеше с гръб към мен — обясни Бол Кунац.

— Ти го познаваш — каза Виктор. — Кой беше?

Голем издаде неясен звук. Виктор му хвърли бърз поглед. Без да обръща внимание на никого, Голем замислено късаше писмото на дребни парчета. После събра късчетата и ги мушна в джоба си.

— Грешите — каза Бол Кунац. — Не го познавам.

— Банев — промърмори Р. Квадрига. — Моля те… Не мога да стоя там самичък… Ела с мен… Много е зловещо…

Голем се надигна, порови с пръсти в джоба на жилетката си, после извика:

— Теди! Пишете днешното на сметката ми… и включете четирите чаши, които счупих… Е, аз тръгвам — каза той на Виктор. — Помислете си и вземете разумно решение. Може би за вас ще бъде най-добре дори да заминете.

— Довиждане, господин Банев — рече учтиво Бол Кунац. На Виктор му се стори, че момчето едва забележимо поклати глава в знак на отрицание.

— Довиждане, Бол Кунац — каза той. — Довиждане.

Двамата излязоха. Дълбоко замислен, Виктор си допи коняка. Дойде един сервитьор с подуто лице, цялото на червени петна, и започна да почиства масата. Движенията му бяха необичайно непохватни и неуверени.

— Отскоро ли сте тук? — попита го Виктор.

— Да, господин Банев. От тази сутрин.

— А какво стана с Питър? Да не е болен?

— Не, господин Банев. Той замина. Не издържа. Сигурно и аз ще се махна оттук…

Виктор погледна Р. Квадрига.

— Заведете го после в стаята му — помоли той.

— Да, разбира се, господин Банев — отвърна сервитьорът с неуверен глас.

Виктор си плати сметката, махна на Теди за довиждане и излезе във фоайето. Качи се на втория етаж, пристъпи до вратата на Павор, вдигна ръка да почука, постоя малко така и слезе пак долу. На гишето портиерът разглеждаше изумено ръцете си. Те бяха мокри, с полепнали кичури коса, с коса беше посипан и униформеният му редингот, а по лицето му, на двете бузи, имаше пресни драскотини. Той вдигна глава към Виктор — изражението му беше смаяно. Но сега Виктор не биваше да забелязва всичките тия странности, би било нетактично и жестоко, още повече пък не биваше да говори за това, трябваше да се престори, че нищо не се е случило, трябваше да отложи всичко за после, за утре или може би дори за вдругиден. Попита:

— В коя стая е онзи… нали го знаете, младия мъж с очилата, който винаги ходи с дипломатическо куфарче?

Портиерът се обърка. Сякаш за да се измъкне от неловкото положение, погледна към таблото с ключовете, а после все пак отговори:

— В триста и дванайсета, господин Банев.

— Благодаря — отвърна Виктор и остави на гишето една монета.

— Само че те не обичат да ги безпокоят — предупреди го нерешително портиерът.

— Знам — отвърна Виктор. — Не съм си и помислил да ги безпокоя. Попитах просто така… намислих си, нали разбирате, че ако са в четна стая, всичко ще се оправи.

Портиерът леко се усмихна.

— Че какви неприятности можете да имате вие, господин Банев — рече учтиво той.

— Всякакви неприятности мога да имам — въздъхна Виктор. — И големи, и малки. Лека нощ.

Качи се на третия етаж. Вървеше бавно, преднамерено бавно, сякаш за да може да прецени и обмисли всичко, да пресметне възможните последици и да вземе под внимание онова, което можеше да се случи през следващите три години, но всъщност мислеше само за това, че на пътеката по стълбите много отдавна й е дошло време за смяна, доста овехтяла е тази пътека, протрила се е. И едва преди да почука на вратата с табелка „312“ (луксозен апартамент, с две спални и гостна, с телевизор, висококачествен радиоприемник, хладилник и барче), замалко не каза на глас: „Вие ли сте крокодилите, господа? Много ми е приятно. Сега искам да се излапате един друг.“

Наложи се да чука доста дълго: отначало деликатно с кокалчето на пръста си, а когато не отвориха — по-настойчиво, с юмрук, а щом и тогава никой не се обади — само дъските изскърцаха и някой тежко задиша в процепа на ключалката, — той се обърна гърбом към вратата и вече съвсем грубо заблъска с токовете на обувките си.