Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Даже ми е малко в повече — съгласи се Виктор. — Чак ми е дошъл до гуша.

— Е, това е чудесно. Идете в санаториума, вземете със себе си пачка хартия… искате ли да ви подаря пишеща машина?

— Аз пиша по старата система — каза Виктор. — Като Хемингуей.

— Прекрасно. Ще ви подаря парченце молив. Работете, любете се с Диана. Може би искате да ви дам и сюжет? Може би вече сте се изчерпали?

— Сюжетите се раждат от темите — отвърна важно Виктор. — Аз изучавам живота.

— Че кой ви пречи — каза Голем. — Изучавайте живота колкото си искате. Само не се намесвайте в процесите.

— Това е невъзможно — възрази Виктор. — Приборът неизбежно влияе върху чистотата на експеримента. Забравихте ли физиката? Ние наблюдаваме света не такъв, какъвто е сам по себе си, а света, плюс въздействието на наблюдателя.

— Веднъж вече ви цапардосаха с бокс по главата, а следващия път може просто да ви застрелят.

— Е, първо, може пък изобщо да не е било бокс, а тухла. И второ, ако решат, навсякъде може да ме цапардосат по главата. Всеки миг може да ми се случи нещо, така че какво — да не излизам от стаята си ли?

Голем прехапа долната си устна. Имаше жълти конски зъби.

— Вижте какво, приборе — рече той. — Тогава се намесихте в експеримента съвсем случайно и незабавно ви цапардосаха по кратуната. Ако сега се набъркате съзнателно…

— Не съм се намесвал в никакъв експеримент — каза Виктор. — Излязох от Лола, вървях си спокойно и изведнъж видях…

— Идиот — каза Голем. — Вървял си спокойно и видял. Трябвало е да минете на другата страна на улицата, заплес безмозъчен.

— Че защо да минавам на другата страна?

— Ами, защото един ваш добър познат се е занимавал с изпълнението на преките си задължения, а вие сте се набъркали напред с рогата, като овен.

Виктор се изправи в креслото.

— Какъв пък е този добър познат? Там нямаше мои познати.

— Вашият познат се е явил навреме отзад с бокса. Имате ли познати, които притежават бокс?

Виктор изпи на екс коняка си. Пред очите му поразително ясно изплува Павор с почервенелия от хремата нос, който изважда от джоба си носна кърпичка и боксът издрънчава на пода — тежък, матовосив и добре прилягащ на ръката.

— Я стига — рече Виктор и се закашля. — Глупости. Не може Павор…

— Не съм споменавал никакви имена — възрази Голем. Виктор сложи ръце на масата и загледа свитите си юмруци.

— Какво общо имат тук неговите задължения? — попита той.

— Явно на някого му е потрябвал жив мокрец. Киднапинг 21 21 Kidnapping (англ.) — отвличане. — Бел. прев. .

— А аз съм попречил, така ли?

— Опитали сте се да попречите.

— Значи все пак са го хванали?

— И са го отвлекли. Бъдете благодарен, че и вас не са ви отвлекли, за да предотвратят изтичането на информация. Та тях изобщо не ги интересува съдбата на литературата.

— Значи Павор… — рече бавно Виктор.

— Никакви имена — напомни строго Голем.

— Кучи син — възкликна Виктор. — Добре, ще видим… А за какво им е притрябвал мокрецът?

— Как за какво? Информация… Откъде да вземат информация? Сам знаете — бодливата тел, войниците, генерал Пферд…

— Значи сега го разпитват, така ли? — попита Виктор. Голем мълча дълго. После каза:

— Той почина.

— Пребили са го?

— Не. Напротив — Голем отново помълча. — Те са глупаци. Не му давали да чете и той умрял от глад.

Виктор бързо го погледна. Голем се усмихваше тъжно. Или плачеше от мъка. Внезапно Виктор почувства, че го обземат ужас и безпокойство и започват да го душат. Светлината от лампиона помръкна. Виктор се задъха, сякаш беше получил сърдечен пристъп. С усилие разхлаби възела на вратовръзката си. „Боже мой — помисли си, — каква мерзост, каква гадост, бандит, хладнокръвен убиец… и след всичко това, само след час, си е измил ръцете, напръскал се е с парфюм, пресметнал е с какви благодарности ще го обсипе началството и седна до мен, вдигаше наздравици с мен, усмихваше ми се и говореше с мен като с приятел, и постоянно е лъгал, усмихвал се е и е лъгал, и е лъгал с удоволствие, наслаждавал се е на лъжите си, гаврел се е с мен, кискал се е в шепите си, когато съм извръщал глава, намигнал си е, а после с престорено съчувствие ме е питал откъде е тази цицина на главата ми…“ Сякаш през черна пелена Виктор видя как доктор Р. Квадрига бавно надигна глава, отвори в безгласен вик пресъхналата си уста и зашари трескаво с треперещите си ръце по покривката като слепец, и очите му бяха като на слепец, когато въртеше главата си и все крещеше и крещеше, а Виктор нищо не чуваше… „И така трябва, защото самият аз съм боклук, дребен човечец. Трябвало е да ме ритат в муцуната, с ботуши, и да ми държат ръцете, да не ми дават да се избърша, и за какъв дявол ще съм нужен на някого, трябвало е да ме бият по-здраво, така че да не мога да стана, а като насън да размахвам омекнали юмруци и… Господи, за какъв дявол живея, и изобщо — за какъв дявол живеят всички, та нали това е толкова просто — приближаваш се отзад и удряш с желязо по главата, и нищо няма да се промени, нищо няма да се промени на този свят, защото в същата тази секунда някъде на хиляда километра оттук ще се роди друг такъв изрод…“ Тлъстото лице на Голем беше подпухнало още повече и изглеждаше черно от наболата брада, очите му бяха съвсем отекли. Той лежеше неподвижно в креслото, отпуснат като мях с граниво масло, само пръстите му помръдваха, когато бавно вземаше чаша след чаша, беззвучно отчупваше столчето й, пускаше парчетата на масата, вземаше друга, чупеше я и я хвърляше… „И никого не обичам, не мога да обичам и Диана, с какви ли не жени спя, всички могат да спят, но нима можеш да обичаш жена, която не те обича, пък и жената не може да обича, когато ти пе я обичаш, и така всичко се върти в проклет нечовешки кръг, върти се като змия и се мъчи да захапе опашката си, като животни, които се съвкупяват и се разбягват, само животните не се мъчат да намерят подходящи думи и да съчиняват стихове, а просто се съвкупяват и се разбягват…“ А Теди плачеше, опрял лакти на бара и подложил кокалестата си брадичка върху кокалестите си юмруци, плешивото му чело блестеше като шафран под лампата и по хлътналите му страни течаха сълзи, без да спират, и те също блестяха под лампата… „А всичко това е така, защото съм боклук, и никакъв писател не съм, та какъв писател мога да бъда, по дяволите, когато не мога да понасям писането, когато писането е мъчение за мен, срамно и неприятно занимание, нещо като болезнена физиологическа дейност, като диария, като изстискване на гной от цирей, мразя го, страх ме хваща, като си помисля, че цял живот ще трябва да се занимавам с това, че вече съм обречен, че сега вече не мога да се отърва, а от мен постоянно ще изискват: давай, давай още, и аз ще давам, но сега не мога, не мога дори да мисля за това, Господи, нека не мисля за това, защото ще се пръсна…“ Бол Кунац стоеше зад гърба на Р. Квадрига и гледаше часовника си, слабичък, вир-вода, с мокро свежо лице, с прекрасни тъмни очи, и от него, разкъсвайки гъстия, горещ въздух, се носеше свеж мирис — мирис на трева и изворна вода, мирис на лилии, слънце и водни кончета над езеро… И светът се върна. Само някакъв смътен спомен или усещане, или спомен за усещане се хвърли зад ъгъла: нечий отчаян, сподавен вик, странно скърцане на зъби, звън, хрущене на стъкло…