Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Днес сте в прекрасно настроение — отбеляза Виктор.

— Трябва да унищожим деветдесет процента от населението — продължаваше Павор. — Може би дори деветдесет и пет процента. Масата изпълни своето предназначение — тя породи от недрата си цвета на човечеството, който създаде цивилизацията. Сега тя е мъртва като гнила картофена грудка, дала живот на нов картофен кълн. А когато покойникът започне да гние, той трябва да се погребе.

— Боже мой — рече Виктор, — и всичко това е защото имате хрема и не ви пускат в лепрозориума? Или може би имате и семейни неприятности?

— Не се правете на глупак — каза Павор. — Защо не искате да се замислите за неща, които много добре са ви известни? Защо се извращават и най-светлите идеи? Заради тъпотията на сивата маса. Защо има войни, хаос и безобразия? Заради тъпотията на сивата маса, която си избира такива правителства, каквито заслужава. Защо Златният век е толкова безнадеждно далеч от нас, както и едно време? Заради закостенялостта и невежеството на сивата маса. По принцип Хитлер е бил прав, подсъзнателно е бил прав, той е усещал, че на Земята има твърде много излишни хора. Но и той е бил породен от сивата маса и е развалил всичко. Глупаво е, че се е заел с унищожаване по расов признак. Пък и не е разполагал с истински средства за унищожение.

— А по какъв признак смятате да унищожавате вие? — попита Виктор.

— По незабележимост — отвърна Павор. — Ако човек е сив и незабележим, той трябва да бъде унищожен.

— А кой ще определя дали този човек е забележим, или не?

— Оставете това сега, подробности. Аз ви излагам принципа, а кой, какво и как ще го реализира — това са подробности.

— А в името на какво сте се сдушили с кмета? — попита Виктор. Павор беше започнал да му омръзва.

— Тоест?

— За какъв дявол ви е този съдебен процес? На дребно играете, Павор! С вас, свръхчовеците, винаги става така. Смятате да преорете света, не сте съгласни на по-малко от три милиарда трупа, а в същото време ту се безпокоите за длъжността си, ту се лекувате от трипер, ту срещу дребна изгода помагате на съмнителни хора да извършат тъмните си дела.

— По-полека все пак — посъветва го Павор. Личеше, че е страшно вбесен. — Вие самият сте пияница и безделник…

— Но във всеки случай не замислям нагласени политически процеси и не се каня да прекроявам света.

— О, да — каза Павор. — Дори на това не сте способен, Банев. Нали сте всичко на всичко един бохем, сиреч — измет, метежник и лайно. Вие сам не знаете какво искате и правите само това, което искат от вас. Поощрявате стремежите на останалата измет, подобна на вас, и затова си въобразявате, че сте свободен художник, разтърсващ основите на обществото. А сте просто долнопробен стихоплетец, от ония, които драскат по обществените клозети.

— Всичко това е така — съгласи се Виктор. — Жалко само, че не го казахте по-рано. Трябваше да ви обидя, за да го кажете. Ето че излиза, че вие, Павор, сте подла и дребна душица. Просто един от многото. Ако започнат да унищожават, то първо вас ще унищожат. По принципа на незабележимостта. Философстващ санитарен инспектор? В пещта!

„Интересно как ли изглеждаме отстрани? — помисли си той. — Павор е отвратителен… Ама че усмивка! Какво му става днес? А Квадрига спи, какво го интересуват него разни кавги, сивата маса и цялата тази философия… Голем пък се е разположил като в театър — държи чашата си с два пръста, другата му ръка е зад облегалката на креслото и чака да види кой кого ще разгроми и как. Павор нещо доста дълго мълчи… Да не би пък да подбира аргументи?“

— Е, добре — каза накрая Павор. — Поговорихме си — достатъчно.

Усмивката му изчезна, очите му пак станаха като на щурмбанфюрер. Хвърли една банкнота на масата, допи си коняка и си тръгна, без да се сбогува. Виктор почувства приятно разочарование.

— Все пак за писател ужасно лошо се оправяте с хората — каза Голем.

— Това не ми е работата — рече лекомислено Виктор. — Нека психолозите и Департаментът на сигурността се оправят с хората. Аз трябва да долавям тенденциите с изострения си усет на художник… А защо казвате това? Отново „Виктуар, престанете да дрънкате“?

— Предупреждавах ви: не закачайте Павор.

— А защо, дявол да го вземе? — избухна Виктор. — Първо, не съм го закачал. Той ме закачаше. И, второ, знаете ли, че помага на кмета да ви даде под съд?

— Досещам се.

— И това не ви вълнува?

— Никак. Ръцете им са къси. Тоест, на кмета и на съда.

— А на Павор?