Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Не бива сега, после… Ще намина пак, след като вечерям — каза Виктор и се върна на мястото си.

В ресторанта всичко си беше както обикновено — полумракът, миризмите и подрънкването на съдовете в кухнята; очилатият млад мъж с дипломатическото куфарче, неговият вечен придружител и бутилката минерална вода; прегърбеният доктор Р. Квадрига, изправеният и стегнат въпреки хремата Павор, отпусналият се в креслото Голем с подпухналия нос на пропил се пророк. Сервитьорът.

— Минога — каза Виктор. — Бутилка бира. И нещо с месо.

— Наиграхте се, а? — рече назидателно Павор. — Колко пъти ви казвах да спрете да пиянствате.

— Кога сте ми казвали такова нещо? Не помня.

— А какво си се наиграл? — попита доктор Р. Квадрига. — Да не си убил някого най-накрая?

— И ти ли не помниш нищо? — попита го Виктор.

— За снощи ли става дума?

— Да, за снощи става дума… Този алкохолик тук — каза Виктор, обръщайки се към Голем — се е напил като свиня и е заврял господин началника на полицията в клозета…

— Ааа! — каза Р. Квадрига. — Това са измислици. Така казах и на следователя. Тази сутрин при мен идва един следовател. Представете си само, зверски киселини, главата ми ще се пръсне, седя и гледам през прозореца, и в този момент се появява някакъв дръвник и започва да съшива обвинение…

— Как го казахте? — попита Голем. — Да съшива?

— Ами да, да съшива — каза Р. Квадрига и показа с жест как въображаема игла пробива въображаема тъкан. — Само че не гащи, а обвинение… А аз си му го казах направо: това са чисти измишльотини, снощи цяла вечер си седях в ресторанта, всичко беше мирно и тихо както винаги, никакви скандали нямаше, с една дума, скука… Ще ти се размине — каза ободряващо той на Виктор. — Голяма работа… А защо го направи? Мразиш ли го?

— Хайде да не говорим за това — предложи Виктор.

— А за какво да говорим? — попита обидено Р. Квадрига. — Тия двамата през цялото време се препират кой кого не пуска в лепрозориума. Веднъж да се случи нещо интересно и веднага — „да не говорим за това“.

Виктор отхапа половината минога, сдъвка я мълчаливо, пийна малко бира и попита:

— Кой е този генерал Пферд?

— Кон — каза Р. Квадрига. — Дер Пферд. Или дас Пферд.

— И все пак? — настоя Виктор — Някой чувал ли е за такъв генерал?

— Когато бях в казармата — каза доктор Р. Квадрига, — нашата дивизия я командваше Негово превъзходителство генералът от инфантерията Аршман.

— И какво от това?

— Арш на немски значи „задник“ — съобщи мълчалият досега Голем. — Докторът се шегува.

— А вие къде чухте за генерал Пферд? — попита Павор.

— В кабинета на началника на полицията — отвърна Виктор.

— Е, и какво?

— Ами нищо. Това беше. Значи никой не го е чувал? Прекрасно. Питах просто ей така.

— А фелдфебелът се казваше Батъкс — заяви Р. Квадрига. — Фелдфебел Батъкс 18 18 buttocks (англ.) — бут, задна част на кон или вол, задник. — Бел. прев. .

— И английски ли знаете? — попита Голем.

— Да, дотолкова знам — отвърна Р. Квадрига.

— Хайде да пийнем — предложи Виктор. — Сервитьор, бутилка коняк.

— Защо пък цяла бутилка? — попита Павор.

— За да стигне за всички.

— Пак ще вдигнете някой скандал.

— Стига, Павор — каза Виктор. — Ти ще се изкараш най-големият абстинент 19 19 абстинент (лат.) — въздържател. — Бел. прев. .

— Не съм абстинент — възрази Павор. — Обичам да си пийвам, и никога не пропускам да си пийна, както се полага па всеки истински мъж. Но не разбирам защо трябва да се напивам. И изобщо, според мен, няма никакъв смисъл човек да се напива всяка вечер.

— Този пак е тук — каза Р. Квадрига с отчаяние. — Че кога успя?

— Няма да се напиваме — каза Виктор, наливайки коняк на всички. — Просто ще пийнем. Както прави в момента половината нация. Другата половина се напива. Е, бог да я пази. Ние просто ще си пийнем.

— Там е цялата работа — каза Павор. — Когато в страната всички без изключение пиянстват, и не само в страната, а в целия свят, всеки порядъчен човек е длъжен да запази благоразумие.

— Вие ни смятате за порядъчни хора? — попита Голем.

— Във всеки случай — културни.

— Според мен — добави Виктор — културните хора имат много по-големи основания да се напиват, отколкото некултурните.

— Възможно е — съгласи се Павор. — Обаче културният човек е длъжен да се държи в границите на разумното. Културата му го задължава… Ето на, ние седим тук почти всяка вечер, бъбрим, пием, играем на зарове. А казал ли е някой от нас през това време нещо, дори да не е толкова умно, но поне сериозно? Кикотим се, шегуваме се… само кикотене и шегички.