Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Наистина ли сте го откраднали? — попита войничето с интерес.

— Ами да! Полицията задържа шофьора, а аз, глупакът, реших да помогна…

— Даа — проточи със съчувствие войничето. — Честно казано, не знам какво да ви посъветвам.

— Ами ако сега, например, си тръгна? — попита предпазливо Виктор. — Ще стреляте ли?

— Не знам — честно си призна войничето. — Май че не съм длъжен. Да попитам ли?

— Попитайте — отвърна Виктор, съобразявайки дали ще успее да избяга извън границите на видимост, или не.

В този момент иззад портала се разнесе сигнал на клаксон. Вратите се отвориха и от зоната излезе злополучният камион. Той спря до Виктор, вратата се отвори и Виктор видя, че зад волана вече не седи момчето, както беше очаквал, а плешив прегърбен мокрец, загледан в него. Виктор не помръдна и тогава мокрецът свали от волана ръката си в черна ръкавица и приканващо потупа по седалката до себе си. „Благоволихте да ми обърнете внимание“ — помисли си горчиво Виктор. Войничето съобщи радостно:

— Ето, виждате ли как се уредиха нещата, сега можете да си тръгвате и на добър час.

Виктор за миг си помисли, че щом мокрецът има намерение да закара камиона сам до града или където и да било на друго място, или с други думи, смята сам да се разправя с полицията, то най-добре би било веднага да се сбогува и да хукне направо през полето към санаториума, заобикаляйки скрилия се в засада харли.

— Там, напред, чака полиция — предупреди той мокреца.

— Нищо, сядайте.

— Работата е там, че аз откраднах този камион. Беше арестуван.

— Знам — рече търпеливо мокрецът. — Сядайте.

Удобният момент беше пропуснат. Виктор се сбогува учтиво и сърдечно с войничето, качи се в кабината и тръшна вратата. Камионът потегли и след минута видяха полицейския харли. Той беше препречил шосето, а двамата полицаи, изправени до него, с жестове показваха, че камионът трябва да отбие към банкета. Мокрецът натисна спирачката, изключи двигателя и като се подаде през прозореца, каза:

— Махнете мотора, препречили сте пътя.

— Я бързо към банкета! — изкомандва полицаят с недоволната физиономия. — И си дайте документите.

— Тръгнал съм към полицейското управление — отвърна мокрецът. — Може би ще е по-добре да поговорим там?

Полицаят се пообърка и промърмори нещо от рода на „знаем ви ние вас“. Мокрецът чакаше спокойно.

— Добре — каза най-накрая полицаят. — Само че камиона ще го карам аз, а този да седне в коша на мотора.

— Както кажете — съгласи се мокрецът. — Но ако може, нека аз да отида в мотора.

— Още по-добре — промърмори полицаят с недоволната физиономия. Даже лицето му се поразведри. — Излизайте.

Те си размениха местата. Хвърляйки зловещи погледи към Виктор, полицаят се повъртя на седалката, за да оправи шлифера си, а Виктор, без да го изпуска от поглед, наблюдаваше също и как мокрецът, още по-прегърбен и непохватен, приличащ в гръб на огромна кльощава маймуна, отива към мотора и се качва в коша. Дъждът отново рукна като из ведро и полицаят пусна чистачките. Кортежът потегли.

„Иска ми се да знам как ще свърши всичко това“ — помисли си Виктор с известна горчивина. Впрочем намерението на мокреца да се-яви в полицията му вдъхваше смътна надежда. „Нагли са станали тукашните мокреци, нахални… Е, ще ми лепнат някоя глоба, без това няма да мине. Може ли полицията да пропусне случай да оскубе човек? Явно, все пак ще трябва да се махам оттук. Нищо, всичко е наред. Поне се позабавлявах…“ Той извади пакета цигари и предложи па полицая. Полицаят изсумтя недоволно, но взе една цигара. Запалката му не работеше, така че се наложи втори път да изсумти, когато Виктор му подаде своята. Изобщо човек можеше да влезе в положението на този позастаряващ чичко — сигурно вече беше на четиридесет и пет, а все още имаше нисък чин. Явно бе от бившите колаборационисти: не беше пъхал в пандиза тези, които трябва, и не беше лизал нужните задници, пък и откъде можеше да разбира той от задници и да знае точно кой е подходящият… Полицаят запуши и видът му вече не беше толкова недоволен: работите му започваха да се оправят. „Да имах сега една бутилка — помисли си Виктор. — Щях да му дам да си пийне, щях да му разкажа два-три ирландски вица, щях да понаругая началството, което издига само приближените си, щях да напсувам студентите и, току-виж, се поуспокоил човекът…“

— Виж ти, какъв дъжд се изля…

Полицаят изсумтя доста неутрално, без озлобление.

— А по-рано какъв климат имаше тука — продължи Виктор. И в този момент усети прозрение. — И забележете: там при тях, в лепрозориума, изобщо не вали, а щом човек наближи града, направо порой се излива.