Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Здравейте — каза то. — Защо закъсняхте толкова?

— Така се случи… — отвърна Виктор, чудейки се на този либерализъм.

Войникът го огледа и изведнъж застана нащрек.

— Вашите документи? — нареди сухо той.

— Какви ти документи — рече весело Виктор — Нали ви казвам — така се случи…

Войникът сви устни.

— Какво докарахте? — попита той.

— Книги — отвърна Виктор.

— А пропуск имате ли?

— Нямам, разбира се.

— Аха — каза войникът и лицето му се проясни. — Гледам аз… Тогава почакайте. В такъв случай ще се наложи да почакате.

— Имайте предвид — предупреди го Виктор, вдигайки показалец, — че може да ме преследват.

— Нищо, аз бързо — каза войникът и придържайки автомата на гърдите си, затропа с ботушите към караулното.

Виктор се подаде от кабината, изправи се на стъпалото и погледна назад. Нищо не се виждаше зад пелената на дъжда. Тогава седна отново зад кормилото и запали цигара. Всичко му беше много забавно. Отпред, зад бодливата тел и зад портала, дъждът също се изливаше нехайно, там се мержелееха тъмните силуети на някакви постройки — може би жилищни сгради или кули, но оттук не беше възможно човек да различи нещо със сигурност. „Нима няма да ме поканят да поразгледам? — помисли си Виктор. — Много мръсен номер ще бъде, ако не ме поканят. Мога да ги накарам да потърсят Голем, сега той трябва да е някъде тук… Така ще направя. Да не би да не го заслужавам след това геройство…“

Войничето излезе от караулното, а след него оттам изскочи и един стар познат — пъпчивото хлапе-нихилист — само по гащета, по сега бе много весело. И следа не беше останала от всемирната тъга. То изпревари войника, скочи на стъпалото, погледна в кабината, позна Виктор, ахна и се засмя.

— Здравейте, господин Банев. Вие ли сте? Страхотно… Докарахте книги, нали? А ние чакаме ли, чакаме…

— Как е, всичко наред ли е? — попита приближилото се войниче.

— Да, това е нашият камион.

— Тогава го вкарвайте — посъветва го войничето. — А вие, господине, ще се наложи да излезете и да почакате.

— Бих искал да се видя с доктор Голем — каза Виктор.

— Мога да го извикам тук — предложи войничето.

— Хм — произнесе Виктор и погледна многозначително момчето. То разпери виновно ръце.

— Нямате пропуск — обясни му. — А те не пускат никого без пропуск. Иначе с удоволствие…

Не му оставаше нищо друго, освен да излезе на дъжда. Виктор скочи на пътя, вдигна си качулката и загледа как вратите се разтвориха, камионът се разтресе и с придърпване изпълзя зад оградата. После вратите се затвориха. Виктор дочуваше още известно време воя на двигателя и скърцането на спирачките, после вече не долавяше нищо, освен плющенето на дъжда. „Така значи — помисли си. — Ами аз?“ Усети разочарование. Едва сега му стана ясно, че не беше извършил подвизите си безкористно, че всъщност се беше надявал да види куп неща и да разбере колкото се може повече… да проникне, така да се каже, в епицентъра на събитията. „Ами майната ви тогава!“ — помисли си той и погледна към бетонната настилка. Шест километра до кръстовището и после поне още двайсет до града. Е, разбира се, от кръстовището може да хване пътя за санаториума — дотам са два километра. „Неблагодарни свине… Пеша под дъжда…“ Тогава забеляза, че дъждът беше понамалял. „Е, поне за това благодаря!“ — помисли си.

— Та да извикам ли сега господин Голем? — попита войникът.

— Голем ли? — Виктор се оживи. Не би било лошо да накара стария пръч да се пораздвижи насам-натам в дъжда, пък и той имаше кола. И манерка. — Че защо не, повикайте го.

— Това може — отвърна войничето. — Ще го повикаме. Само че едва ли ще излезе, със сигурност ще каже, че е зает.

— Нищо, нищо — отвърна Виктор. — Вие му кажете, че Банев го търси.

— Банев? Добре, ще му кажа. Но той така или иначе няма да излезе. Ще го повикам, няма проблем. Банев значи…

И войничето се отдалечи. Симпатично беше това войниче, едно такова приветливо, а под каската — обсипано с лунички.

Виктор запали цигара и в този момент се разнесе бученето на мотоциклетен двигател. С бясна скорост от мъгливата пелена изскочи полицейският харли с кош, устреми се към портала и спря точно пред вратите. Караше го същият онзи полицай с недоволната физиономия, а в коша седеше още един, увит чак до очите в брезент. „Сега ще се почне“ — помисли си Виктор и спусна качулката си още по-ниско. Но и това не помогна. Полицаят с недоволната физиономия слезе от мотора, приближи се до Виктор и изрева: