Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Ще обмисля вашето предположение — каза Виктор с усмивка. — Замисълът ви ми изглежда доста интересен, но за да се осъществи, човек трябва малко да насили съвестта си. Нали знаете, че ние, писателите, сме неподкупни, действаме изключително по съвест. — Той намигна на кмета нагло и безсрамно.

Кметът се изкикоти.

— А как иначе! „Съвестта на нацията, по-точно — огледалото“, и така нататък… Разбира се, че го помня… — Той отново се наведе към Виктор с вид на заговорник и изчурулика: — Заповядайте утре при мен. Само наши хора се събираме. Само че без жени. Става ли?

— Тук вече — каза Виктор, като се изправи — съм принуден ясно и категорично да отклоня вашата покана. Имам работа. — Той отново намигна. — В санаториума.

Разделиха се почти като приятели. Писателят Банев беше причислен към елита на града и за да преодолее силното вълнение от оказаната му чест, се наложи да изпие на един дъх чаша коняк веднага щом гърбът на господин кмета се скри зад вратата. „Естествено, мога да се махна оттук — мислеше си. — В чужбина няма да ме пуснат, пък и не искам да заминавам, какво ще правя там, навсякъде е едно и също. При това тук, в страната, човек може да намери много места, където да се скрие и да се спотайва.“ Той си представи слънчев край, букови горички, опияняващ въздух, мълчаливи фермери, мирис на мляко и мед… и на оборски тор… комари и вонящи нужници по дворовете, и скука, всяка вечер скука… древните телевизори и местната интелигенция: чевръст поп женкар и учител, прекаляващ с домашно произведен алкохол… „Впрочем, каквото и да си говорим, има къде да се иде. Ама те нали само това чакат — да замина, да се махна от погледа им, да се скрия в миша дупка и при това сам. Защо да си създават главоболия да ме изселват принудително — ще се вдигне шум, ще плъзнат приказки… Ето кое е най-лошото — че те ще бъдат доволни: замина, затвори си устата, забравиха го, престана да дрънка.“

Виктор плати сметката, качи се в стаята си, облече си шлифера и излезе под дъжда. Внезапно много му се прииска отново да види Ирма, да си поговорят с нея за прогреса, да й обясни защо пие толкова много („а всъщност защо пия толкова много?“), може и Бол Кунац да види, а, виж, Лола сигурно няма да е там… Улиците бяха мокри и мрачни, ябълките по дворовете бавно изгниваха от влагата. Виктор за пръв път забеляза, че вратите на някои къщи са заковани. Градчето все пак доста се беше променило — оградите се бяха кил-нали, под корнизите се беше появила бяла плесен, боите бяха избелели, а дъждът беше абсолютен господар на улиците. Дъждът просто се сипеше ей така; дъждът се разпиляваше от покривите на валма от водна мъгла; дъждът се завихряше от течението в мътни, въртящи се стълбове, които се влачеха от стена към стена; дъждът глухо и тежко шуртеше от ръждясалите водосточни тръби, дъждът се лееше по настилката и бързи потоци се стичаха по хлътналия паваж. Сиво-черни облаци бавно пълзяха над самите покриви. Човекът бе неканен гост по улиците и дъждът не го щадеше.

Виктор излезе на градския площад и видя хора. Те стояха на стълбите под навеса на полицейското управление — двама полицаи с униформени шлифери и дребно, мърляво момче с омаслен работен екип. Стъпил с левите гуми на тротоара, пред навеса се извисяваше грамаден тромав камион с брезентово покривало. Единият от полицаите беше началникът на полицията: издал напред могъщата си челюст, той гледаше настрана, а момчето ръкомахаше отчаяно, като се мъчеше да му докаже нещо с плачлив глас. Другият полицай също мълчеше и с недоволна физиономия дърпаше от цигарата си. Виктор се приближи и на двадесетина крачки от навеса вече чуваше какво говори момчето.

— А аз какво съм виновен? Нарушил ли съм правилата за движение? Не съм ги нарушил. Документите ми в ред ли са? В ред са. Товарът законен ли е? Ето ви товарителницата. Какво, да не пътувам насам за пръв път, а?

Началникът на полицията забеляза Виктор и лицето му се изкриви от омраза. Той се извърна и сякаш без да забелязва момчето, каза на полицая:

— Значи ще стоиш тук. Гледай всичко да е наред. И не влизай в кабината, че, току-виж, отмъкнали всичко. И не допускай никого близо до камиона. Разбра ли?

— Разбрах — каза полицаят. Беше много недоволен. Началникът на полицията слезе по стълбите, качи се в колата си и замина. Омърляното шофьорче се изплю ядосано и се обърна към Виктор:

— Поне вие ще кажете ли виновен ли съм, или не? — Виктор се поспря и това въодушеви момчето. — Карам си нормално. Пренасям книги за специалната зона. Хиляди пъти вече съм го правил. А сега, значи, ме спират и ми заповядват да карам към полицията. А защо? Правилника нарушил ли съм? Не съм го нарушил. Документите ми в ред ли са? В ред са, ето товарителницата. Взеха ми книжката, за да не избягам. А къде ще бягам?