Аркадий Стругацки - Куца съдба

Дойде сервитьорът — някакъв нов, непознат — и го посъветва дружелюбно да си поръча стриди, прие поръчката, размаха салфетката по масата и се отдалечи. Виктор остави вестниците настрана, запали цигара, разположи се по-удобно в креслото и се зае да си мисли за работата. След хубава разпивка винаги с удоволствие мислеше за работа. Добре би било да напише весела, оптимистична повест… Как на този свят живее един човек, който обича работата си, не е глупак, обича приятелите си и приятелите му го ценят, и колко му е хубаво — едно такова приятно момче, малко чудновато, остроумно… Но нямаше сюжет. А щом няма сюжет, значи ще е скучна. И изобщо, ако ще пише такава повест, ще трябва да си изясни въпроса откъде накъде на този добър човек му е хубаво и неизбежно ще стигне до извода, че му е хубаво само защото си има работа, която обича, а за всичко останало изобщо не му пука. Но що за добър човек ще бъде той, щом не му пука за нищо друго, освен за любимата работа? Можеше, разбира се, да напише нещо за човек, който вижда смисъла на живота в любовта към ближния и му е хубаво, защото обича ближните си и своята работа, но такъв човек още преди две хиляди години е бил описан от господата Лука, Матей, Йоан и още един — общо четирима души. Всъщност те са били много повече, но само тези четиримата са писали съгласно изискванията, а от останалите един нямал нужното национално самосъзнание, друг бил лишен от правото на кореспонденция… а човека, когото описали, за съжаление бил малоумен… Впрочем интересно би било да опише как Христос идва на земята днес, но не както го е описал Достоевски, а както са го описали онези Лука и компания… Христос идва в генералния щаб и предлага: „Обичайте ближния си…“ А там, естествено, се е разположил някакъв юдеофоб.

— Ще разрешите ли, господин Банев? — избуча над главата му приятен мъжки глас.

Беше самият господин кмет. Не онзи зачервен като пред мозъчен удар, грухтящ от извратеното удоволствие шопар върху широката спалня на господин Росшепер, а елегантно закръглен, идеално избръснат и безукорно облечен представителен мъж със скромна орденска лентичка под ревера и с щита на Легиона на свободата на лявото рамо.

— Моля — каза Виктор без никаква радост в гласа. Господин кметът седна, огледа се и сложи ръце на масата.

— Ще се постарая да не ви обременявам дълго със своето присъствие, господин Банев — каза той, — и ще се опитам да не ви развалям обяда, но въпросът, с който имам намерение да се обърна към вас, е назрял дотам, че всички ние — и големите, и малките хора, на които са скъпи честта и благополучието на нашия град, сме готови да отложим всяка друга работа, за да можем да го разрешим възможно най-бързо и най-ефективно.

— Слушам ви — рече Виктор.

— Ние се срещаме с вас тук, господин Банев, в обстановка, която е по-скоро неофициална, защото, съзнавайки колко сте зает, не поех риска да ви обезпокоя в часовете, когато работите, особено като имам предвид спецификата на вашата работа. Обаче в този момент се обръщам към вас като напълно официално лице — и лично от свое име, и от името на градските власти като цяло…

Сервитьорът донесе стридите и бутилка бяло вино. Кметът го спря с повдигане на пръста си.

— Приятелю мой — каза той. — Донесете ми порция китчиганска есетра и чаша мента. Есетрата да бъде без сос… И така, да продължа — обърна се той отново към Виктор. — Наистина се боя, че нашият разговор трудно може да се нарече подходящ за маса, защото ще стане дума за някои неща и обстоятелства, които са не само тъжни, но, бих казал, могат да ни развалят апетита. Имам намерение да поговоря с вас за така наречените мокреци, за този злокачествен тумор, които отдавна разяжда горкия ни окръг.

— Да, да — кимна Виктор. Започна да му става интересно.

Кметът произнесе тиха, добре обмислена и съвършена в стилово отношение реч. Той разказа как преди двайсет години, веднага след окупацията, в Конската падина бил създаден лепрозориумът — карантинен лагер за лицата, страдащи от така наречената жълта проказа или очилата болест. Всъщност тази болест, както господин Банев знае много добре, се е появила в нашата страна още от незапомнени времена, при това, както показват някои специални изследвания, кой знае защо, тя поразява особено често именно жителите на нашия окръг. Обаче, само благодарение на усилията на господин президента, на тази болест бе обърнато най-сериозно внимание и само по негови указания несретниците, лишени от медицинско обслужване, разпръснати преди това по цялата страна и често подлагани на несправедливо преследване от страна на изостаналите слоеве на населението, а от страна на окупаторите — дори на пряко унищожение — та тези несретници най-накрая бяха събрани на едно място и им бе дадена възможност да живеят сносно, както подобава на хора в тяхното положение. Всичко това не предизвиква никакви възражения и споменатите мерки могат само да бъдат приветствани; обаче, както става понякога в нашата страна, най-добрите и благородни начинания се обърнаха срещу нас. Сега няма да търсим виновните. Няма да се занимаваме и с разследване на дейността на господин Голем, дейност може би самоотвержена, но, както сега става ясно, криеща най-неприятни последици. Няма да се занимаваме и с преждевременно критикарство, макар че позицията на някои доста високи инстанции, упорито игнориращи нашите протести, ни изглежда доста странна. Ще минем направо на фактите…