Аркадий Стругацки - Куца съдба

Да вървят по дяволите, болни мозъци.

На другия ден Виктор се събуди късно, вече беше станало време за обяд. Главата го понаболяваше, но настроението му се оказа неочаквано добро.

Предишната вечер, когато му свършиха цигарите, слезе на двора, отвори с дамска фиба за коса нечия кола, изведе Ирма през служебния вход и я откара при майка й. В началото на пътуването мълчаха. Той се измъчваше заради неприятните преживявания, а Ирма седеше до него, чистичка, спретната, с прическа по последна мода — без никакви плитки, и май дори с начервени устни. Много му се искаше да подхване разговор, но беше редно да започне с признание за своята безпросветна глупост, а му се струваше непедагогично. Всичко свърши с това, че Ирма изведнъж най-неочаквано му разреши да пуши (при условие, че всички прозорци на колата бъдат отворени) и се зае да му разказва колко й било интересно, как всичко прилича на това, което е чела по-рано, но в което не е вярвала особено много; похвали го, че й е предложил това неочаквано и в голяма степен поучително приключение, заяви, че той изобщо е доста добър, не е досаден и не дрънка глупости, че Диана е „почти наш човек“, мрази всички, жалко само, че не е чела достатъчно и май доста обича да си попийва, но това в края па краищата не е толкова страшно, защото и ти обичаш да си пийваш, по децата те харесаха, понеже им говори честно, не се правеше на някакъв пазител на висшето знание, и правилно, защото ти не си никакъв пазител на знания, и дори Бол Кунац каза, че си единственият стойностен човек в града, ако не броим, разбира се, доктор Голем, но Голем всъщност няма нищо общо с града, освен това не е писател, не е изразител на идеологията, а ти как мислиш, необходима ли е изобщо идеологията или ще бъде по-добре без пея, сега мнозина предричат, че в бъдеще предстои деидеологизация…

Получи се прекрасен разговор, събеседниците бяха изпълнени с взаимно уважение, и когато се върна в хотела (остави колата в някакъв отрупан с вехтории двор), Виктор вече смяташе, че да бъдеш баща не е чак толкова неблагодарна работа, особено ако разбираш живота и умееш да използваш дори тъмните му страни за възпитателни цели. По този повод си пийнаха с Теди, който също беше баща и също се интересуваше от проблемите на възпитанието, защото първото му дете беше на четиринадесет години — „трудна, преломна възраст, тепърва има да си патиш с дъщеря си…“ Всъщност на четиринадесет години беше първият му внук, а с възпитанието на сина си той изобщо не беше се занимавал, защото синът му бе прекарал детството си в немски концлагер. „Децата не бива да се бият — твърдеше Теди. — И без това цял живот, който ги хване, той ще ги пердаши, а ако ти се иска да го удариш, по-добре сам се цапни по мутрата, това ще е доста по-полезно.“

Обаче след още някоя и друга чаша Виктор си спомни, че Ирма не обели нито дума за дивашката му постъпка на кръстовището и стигна до извода, че момичето е хитро и да прибягваш до помощта на любовницата си всеки път, когато не знаеш как да се измъкнеш от кашата, която сам си забъркал, най-малкото е нечестно. Тези съображения го огорчиха, но точно тогава пристигна доктор Р. Квадрига и поръча обичайната бутилка ром, и те я изпиха, след което на Виктор отново всичко започна да му изглежда в розово, защото му стана ясно, че Ирма просто не е искала да го огорчава, а това означава, че тя уважава баща си и може би дори го обича… После дойде още някой и поръча още нещо… След това Виктор май отиде да спи… Като че ли… Най-вероятно бе отишъл да си легне… Наистина, в главата му се мяркаше още един различим спомен: някакъв под, покрит с фаянсови плочки и целият залян с вода, но какъв беше този под и откъде беше тази вода — не беше възможно да си спомни. Пък не беше и нужно…

След като се приведе в приличен вид, Виктор слезе долу, взе от портиера новите вестници и поговори с него за проклетото време.

— Как се представих снощи? — попита той небрежно. — Нормално, нали?

— Общо взето, нормално — отвърна портиерът учтиво. — Теди ще ви представи сметката.

— Аха — произнесе Виктор и като реши засега да не уточнява нищо повече, отиде в ресторанта.

Стори му се, че лампионите в залата са понамалели. „Дявол да го вземе“ — помисли си леко изплашено. Теди още го нямаше. Виктор се поклони на младия мъж с големите очила и неговия спътник, седна на своята маса и разтвори вестника. По света всичко си беше както преди. Една държава бе задържала търговските кораби на друга държава, която от своя страна беше изпратила решителни протести. Страните, които се харесваха на господин президента, водеха справедливи войни в името на своите нации и демокрацията. Страните, които, кой знае защо, не се харесваха на господин президента, водеха завоевателни войни и всъщност дори не водеха войни, а чисто и просто извършваха бандитски, злодейски нападения. Самият господин президент беше произнесъл двучасова реч за необходимостта веднъж завинаги да се сложи край на корупцията и благополучно беше понесъл операцията по изваждането на сливиците му. Един познат критик — голям мръсник — възхваляваше новата книга на Роц-Тусов и това беше странно, защото книгата наистина беше хубава…