Аркадий Стругацки - Куца съдба

Попитах ги колко време още според тях ще продължи това словоблудство. Видях, че този израз ги шокира. Много сухо ми обясниха, че събранието сега е в самия си разгар и едва ли ще свърши преди края на работното време. После един от тях се досети:

— Вие сигурно сте писател, нали?

— Уви — признах си аз.

— А как ви е фамилното име? — осведоми се с юношеска непосредственост другият.

— Есенин — казах аз и поех към къщи.

Кълнейки по пътя всички събрания с най-страшни клетви, влязох в магазина за играчки на улица „Петровка“, купих на бандитите близнаци по една количка и влязох в апартамента си вече съвсем в настроение. В кухнята шеташе Кат-ка. Носът ми на гладник изпадна във възторг и предаде този възторг на целия ми организъм: в кухнята се задушаваше месо по бургундски.

Докато се събличах, Катка изхвърча от кухнята, подаде горещата си буза за целувка и държейки мазните си от готвенето ръце като хирург пред операция, започна да ми разправя нещо за своите работи в службата.

Отначало я слушах с половин ухо, защото за кой ли път изпитах потрес, че такава хубавка, по дяволите, пикантна млада жена, такава мацка, е неудачница! Как е възможно? Та това е някаква нелепост. Винаги съм смятал, че една жена, притежаваща свой особен чар, просто е обречена на успех и ето ти… На тридесет години. С две деца. Първият мъж се разтопи във въздуха. Вторият е боклук, някакъв вечно фиркан мухльо. На работата — конфликти. Дисертацията й е готова от три години, а не може да се защити. Всичко това е някак несъобразно, необяснимо…

Машинално тръгнах след нея към кухнята и изведнъж осъзнах, че Катка говори някакви странни, непосредствено засягащи мен самия неща.

Оказва се, че днес, след обедната почивка я извикал при себе си кадровикът и я подложил на същински разпит. Повечето въпроси били обикновени, анкетни, но между тях някак небрежно минавали и направо стряскащи въпросчета. Интуитивната Катка моментално ги беше засякла, без да се издава външно, и ги беше запомнила, а сега добросъвестно, един след друг, ми ги преразказваше… От каква възраст помни баща си, тоест мен? Била ли е някога в родния му край, тоест в Ленинград? Познава ли някой от приятелите на баща си отпреди войната? Срещал ли се е баща й пред нея с някой от тези приятели? Разказвал ли й е баща й за съдбата на къщата в Ленинград, където е израснал и живял преди войната?

След като издекламира на един дъх всичко, тя млъкна и ме погледна изчаквателно. Аз също мълчах, усещайки с ужас, че лицето ми почервенява, а погледът ми се отклонява по най-подозрителен начин. Чувствах се като пълен идиот.

— Тате, ти да не би пак да си ги забъркал някакви? — попита тя, понижила глас.

Тя беше уплашена, а моята реакция на нейния разказ я уплаши още повече. Пък аз само сумтях в отговор. Хиляди думи напираха на езика ми, но всички те, като напук, бяха мелодраматични, фалшиви и предполагаха жестове от рода на простиране на дланите напред, вдигане на погледа към небесата и други подобни Шилерови похвати. После изведнъж ме осени страшна мисъл: ами ако са ме издали зад желязната завеса без разрешението на държавната агенция по авторско право? Ама че мръсници, наистина! И аз избухнах.

— Глупости на търкалета! — изревах аз. — Нищо подобно не се е случило и не е могло да се случи! Какво ми се блещиш? Е, наклеветил ме е някой боклук… Знае ли се… Той защо изобщо те извика? Каза ли ти защо те вика?

— На събеседване — рече Катка. — Може би ще замина за Ганда…

— Каква Ганда? В Африка ли? А бандитите какво ще ги правиш?

Обаче се оказа, че тя е измислила всичко. Бандитите ще ги вземе Клара, апартаментът се дава под наем на Шчукини, събраните съчинения ще изплащам аз. Всичко това никак не ми хареса. Ако бандитите ще са при Клара, как ще се виждам с тях? Не желая да се срещам с Клара и с нейния генерал, не желая да изплащам абонамента на събраните съчинения… А освен това — къде отива Алберт? И него ли взема Клара? Ах, мъжа й така или иначе го местят в град Сизран? Прекрасно! Моите поздравления! Нова стъпка по следите на маменцето. Впрочем твоя си работа. Но имай предвид, че сега в Ганда има престрелки!

Е, тя знае как да се държи с мен. Докато аз съсках и вдигах пара, тя ловко напълни чинията ми с месо с гъби, задушено в червено вино, сипа ми два пръста коняк и ме настани на масата. Аз издадох гърлен звук на удовлетворение, отпих, омекнах, хвърлих към нея последен поглед, изпълнен с родителски упрек, и взех вилицата.

— Ами ти? — както обикновено, се усетих вече с пълна уста.