Аркадий Стругацки - Куца съдба

Веднъж в Мураши, в Дома на творчеството, Рогожин публично порица Охльо за появата му в нетрезво състояние в столовата, като освен това му прочете конско за нравствения облик на съветския писател. Охльо изслуша всичко това с подозрително смирение, а на заранта върху голямата преспа право срещу стъпалата, водещи към входа на дома, се появи надпис „Обичам Ви, Рогожин!“ Този надпис беше направен с жълта струя, достатъчно гореща, ако се съдеше по дълбочината на проникването в преспата.

Сега, значи, си представете следната картина. Мъжката половина на обитателите на Мураши се превива от смях. Сред тях се разхожда с каменна физиономия Охльо и непрекъснато повтаря: „Това вече е безнравствено, значи… Писателите, значи, не постъпват така…“ Женската половина гнусливо се мръщи и настоява да се зарине тази гадост. Успоредно на надписа, като хищник в зоопарка тича напред-назад Рогожин и не пуска никой да го доближи преди пристигането на следствените органи. Органите не бързат да пристигат, за сметка на това някой грижовно прави за Рогожин (и за себе си, разбира се) няколко снимки: надписът, Рогожин на фона на надписа, просто Рогожин и пак надписът. Рогожин взема от него касетата с филмчето и се устремява към Москва. Четирийсет и пет минути с електричката, нищо работа.

С касетата в единия джоб и с пространно оплакване от Петка в другия, Рогожин се устремява към нашия секретариат да завежда дело за дифамация — или с други думи казано, за публикация на позорящи личното му достойнство сведения в средствата за масова информация. Във фотолабораторията на клуба за нула време му изготвят дузина снимки и той с негодувание ги хвърля на бюрото пред Фьодор Михеич. Точно в това време кабинетът на Фьодор Михеич е пълен с членове на управителния съвет, събрали се по повод някакъв юбилей. Мнозина вече са в час. Всичко живо се кикоти. Снимките минават от ръка на ръка и повечето изчезват. Полина Златополских (със замечтано вдигнати нагоре очи): „Обаче каква струя само!“

Фьодор Михеич с вкаменено лице заявява, че не вижда никаква дифамация в надписа. Объркването на Рогожин трае само секунда. Дифамацията се състои в начина, по който е направен надписът, заявява той. Фьодор Михеич с каменно лице заявява, че не вижда никакви основания да обвинява именно Пьотър Скоробогатов. В отговор Рогожин предявява искане за графологична експертиза. Всички изпопадват едни върху други. Фьодор Михеич с каменно лице изразява съмнение в това доколко е ефективна графологичната експертиза в конкретния случай. Рогожин, разгорещен, се позовава па данните на криминологията, която уж твърди, че почеркът на личността остава непроменен, с каквото и да пише въпросната личност. Опитва се да демонстрира този факт, като захапва химикал, за да се подпише на книжата пред Фьодор Михеич, заплашва да стигне до ЦК и, изобщо, се държи безобразно.

В края на краищата Фьодор Михеич е принуден да отстъпи и на местопроизшествието отива комисия, Петка Скоробогатов, притиснат към стената и вече поуплашен от размаха на събитията, признава, че именно той е направил надписа. „Но не така, както си мислите, пошли типове! Нима това е в човешките възможности?“ Вече е късно. Вечер е. Комисията в пълен състав стои на площадката пред входа. Преспата още през деня е прекопана и вече е девствено чиста. Петка Скоробогатов бавно върви покрай преспата и ловко боравейки с тумбестия чайник за заварка изписва надписа: „Рогожин, аз съм равнодушен към Вас!“ Удовлетворената комисия отпътува. Надписът остава.

Виж го ти, моя Съюзен Охльо?!

Гръмовният възглас „И животновъдството!“ ме върна към действителността. Съдът продължаваше. Възгласът се бе откъснал от гърдите на играча на билярд, внезапно пробудил се за активни действия. От трибуната кой знае защо говореха за някакво дамско кожено палто. Коженото палто било откраднато. Откраднато било нагло, предизвикателно. Към аудиторията май се отправяше призивът да не се крадат кожени палта. За жертвите на сластолюбието и разпуснатостта вече не се споменаваше, а историята с коженото палто по някакъв тайнствен начин реабилитираше обвиняемия. Той вече не седеше с вид на покорство пред съдбата, той бе изправил рамене и, опрял длани в раздалечените си колене, предизвикателно и осъдително гледаше към президиума. Членовете на президиума се извръщаха от него и единият от тях беше доста по-зачервен от останалите.

Погледнах часовника си. Вече беше три и нещо. Имаше смисъл да потърся бюфета, но в този миг покрай мен в коридора се изнизаха двама юноши бледни с пламтящи погледи, извадиха цигари и запалиха, всмуквайки жадно дима. Онова, което ми се наби на очи, беше тяхното противоестествено оживление, обзелата ги някак трескава бодрост. Никаква умора, никаква скука — напротив, те явно се стремяха час по-бързо да погълнат никотиновата си доза и да се върнат в залата. Никога в живота си не бях виждал хора, така погълнати от едно събрание.