Аркадий Стругацки - Куца съдба

Пак скандал. Ето нещо, за което си заслужава да се пише, помислих си. Типично заседание на приемната комисия. Отначало, за да се отметне работа, се обсъжда трудът на някакъв несретник от секцията за научнопопулярна литература. Докладчикът произнася възмутена реч „против“, като при това непрекъснато бърка батисферата със стратосфера и батискафа с пироскаф. Комисията слуша, онемяла от ужас, някои скришом се кръстят, чува се: „Пфу, пфу!“ Обобщен, патосът на докладчика гласи: „Къде е тук литературата?“ Вторият докладчик е честен и кратък: не е успял да прочете нито една от книгите на претендента докрай, нищо не е разбрал, инфузорий-лепрозорий, претендентът е кандидат на науките — и от какъв зор му е да става член на Съюза? Изказва се председателят: Космосът, векът на НТС 14 14 Научно-технически съюз. — Бел. ред. (той има предвид НТР 15 15 Научно-техническа революция. — Бел. ред. ), не бива да се забравя, че авторитетът на нашата организация… висококачествена литература… Антон Павлович Чехов… Александър Сергеич… Клозет Клозетич… Единодушно провалят първия претендент с тайно гласуване, като има един-единствен глас „за“.

Вторият претендент е медик, хирургия, право черво, но е влюбен в нашето село. Докладчикът със сънливи очи се възхищава шумно на тази любов и преразказва два бляскави сюжета на претендента. Минавал един селянин с талигата си през гората и изведнъж — хоп! — насреща му тигър (Рязан-ска област, село Месно). Селянинът хукнал да бяга. Тигърът — подире му. Селянинът се напъхал в дупката в леда на реката, а тигърът седнал в края й и цяла нощ похърквал над него, а после се оказало, че тигърът бил избягал от зоопарка, но не може без хора, та затова се е лепнал за селянина… Всеобща възхита, добродушен смях, одобрителни възгласи на старата гвардия. Следва втори сюжет: селянин отива при лекаря с оплакване от някаква вътрешна болест, а лекарят му заръчва да донесе изследванията си. Обаче селянинът решава, че от него искат подкуп и пише писмо до прокуратурата. Ала се оказва, че е болен от рак, лекарят го оперира успешно, селянинът е спасен, обаче точно в този момент донасят призовката от прокуратурата… Отново възхита и одобрителни възгласи, единият от гвардейците плаче от смях, скрил лице в рамото ми. Вторият докладчик с трогнат глас чете част от творбата на претендента — описание на селска местност; възхитата и одобрението се превръщат в гръмовито лигавене и водопади от хлипания, след което обаче пак провалят претендента, този път има три гласа „за“. Всички са смутени. Старата гвардия до мен ми обяснява: „Ами не знам. Аз си бях «за» и си гласувах «за»…“

После се захващат за бившия министър на местната администрация на една от Южните републики, публикувал като сувенирно издание разкошен том — нещо от сорта на „Развитие на перачното дело от царица Тамара до наши дни“.

В този момент размишленията ми отново бяха прекъснати от телефонен звън. Фьодор Михеич произнесе угрижено:

— Извинявай, че пак те откъсвам от работата, Феликс Александрович… Какво стана, ходи ли вчера до „Банная“?

— Да — казах аз. — Е, как да не отида… занесох всичко, както си му е редът.

— Е, благодаря. Тогава нямам други въпроси.

Фьодор Михеич затвори слушалката, а аз станах от креслото и се упътих право към антрето да си обувам обувките. И едва когато вече се бях облякъл, с увит около врата шал, нахлузил шапката и сложил ръкавиците, и вече дори посягах към ключалката, слава богу, се сетих, че ръкописът ми вчера остана в Клуба… и ако сега отида да го взема оттам…

Върнах се в стаята, с пъшкане извадих първата по-тънка папка, която ми попадна, от малкия архив, струпан под бюрото (чернови на преводи, втори екземпляри на анотации за японски патенти, чернови на рецензии и други вторични суровини), завързах я за по-сигурно с връвчица, напъхах криво-ляво в джоба на якето кафявия плик без обратен адрес (за из път) и излязох.

Сградата на улица „Банная“ се оказа сива, пететажна и бетонна. Лявото й крило беше опасано от скеле, празно и заснежено. Средната част на фасадата изглеждаше достатъчно свежа, а дясното крило плачеше за нов ремонт. Входът беше един — в центъра на фасадата. Порталът беше широк и според замисъла на архитектите бе предвидено едновременното преминаване на шест потока влизащи и излизащи, но както си му е редът, от шестте секции на входа функционираше само една, а останалите бяха стабилно залостени; една беше дори закована с дъски, кокетно декорирани като палитра на художник мърляч. И както си се полага, отляво и отдясно на касата на вратата се мъдреха разнокалибрени табели с наименованията на учреждения, така че аз далеч не веднага открих скромната табела със сребрист надпис: „Институт по лингвистични изследвания към АН на СССР“.