Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Този Орешин е глупак и интригант — изпуснах се аз несдържано, за кой ли път забравил за твърдото си решение никога да не се намесвам, да не се забърквам и да не се застъпвам.

Михеич ми посочи сурово, че това не е отговор, че от мен не очакват да псувам и ругая, а обективно мнение по въпроса.

Ама какво обективно мнение можех да имам по въпроса? На миналото заседание на приемната комисия този Олег Орешин, зализан и загладен мъж към петдесетака, с отлично ушит костюм, бутонели, масивен пръстен и златен зъб, изведнъж поиска думата и изказа оплакването си срещу прозаика Семьон Колесниченко, извършител на тежко плагиатство. И от кого е плагиатствал? Ами от него, поета-баснописец Олег Орешин, член на приемната комисия, лауреат на специалната награда на списание „Машиностроител“. Той, Олег Орешин, преди две години публикувал в споменатото списание сатиричната басня „Мечешки неволи“. И какво било неговото, на Олег Орешин, смайване, когато буквално тези дни в декемврийския брой на списанието „Советише Хаймланд“ прочел повестта „Влак на надеждата“, преведена от иврит, в която точно се повтаря цялата ситуация, сюжет и последователност на действащите лица от неговата, на Олег Орешин, басня „Мечешки неволи“! Потресен, той предприел самостоятелно разследване и установил, че въпросният С. Колесниченко, след като е изплагиатствал, е написал повест, за да я пробута после на редакцията на списанието във вид на превод от иврит. При това С. Колесниченко излъгал редакцията, като казал, че преводът на повестта на еди-кой си прогресивен израелски писател е осъществен от негов уж прикован на легло приятел и т.н., и т.н., и т.н. Той, Олег Орешин, настоява другарите му от приемната комисия да му помогнат и т.н., и т.н., и т.н.

Най-фантастичното в тази налудничава история беше това, че поне една трета от приемната комисия взе присърце жалбата на О. Орешин и моментално се захвана да предлага оживено една от друга по-смразяващи мерки. Но силите на разума надделяха. Нашият председател, който моментално се усети, че лично той ще трябва да изнесе тая дрязга на гърба си, обяви следното: той собствено разбира възмущението на другаря Орешин, но тази работа изобщо не влиза в компетентността на приемната комисия и приемната комисия по никакъв начин не може да се отвлича по повод същата.

Аз, уви, си помислих тогава, че с това ще се изчерпи въпросът. Но, изглежда, глупостта човешка няма край. Въпросът не е приключил. Впрочем Михеич има право: с псувни и ругатни тук няма да се оправят нещата. Стегнах се и внимателно претегляйки думите си, се изказах в смисъл, че за мен аргументите на Олег Орешин са неубедителни. Превръщането на една басня в повест, дори да става въпрос за такова нещо, според мен е отвъд границата на представата за плагиатство. От друга страна, на мен, като преводач с опит, би ми било много интересно да узная как Колесниченко е успял да пробута свое собствено произведение като превод. Според мен това е просто невъзможно.

Ето това беше казано не от момче, а от истински мъж. Михеич изслуша реченото от мен, без да ме прекъсва, благодари и затвори слушалката. За улица „Банная“ дори не се спомена.

Измъкнах се иззад бюрото, отворих вратата към балкона и постоях на прага, окъпан от слънчевите лъчи. Чувствах се опустошен, уморен и умиротворен. Така или иначе, днешната трудова норма беше изработена, дори с малък излишък. Сега можех с чиста съвест да скрия сценария в чекмеджето на бюрото, да покрия пишещата машина и да сляза за вестници. Което и направих.

Освен вестниците бяха дошли и две писма за мен. Едно официално, с покапа за концерт па някакъв неизвестен за мен бард от Клуба и аз си помислих, че трябва да дам тази покана на Катка — може би ще й е интересно.

Вторият плик беше ръчно направен, от плътна кафява хартия, залепен отзад със скоч, към адреса беше добавено с черен туш „да се връчи лично!“, обаче липсваше адресът на изпращача.

Не понасям писма без обратен адрес. Те идват рядко, но всеки път съдържат някаква гнусотия, неприятност или стават източник на допълнителни грижи и притеснения. Бръкнах с досада в чекмеджето на бюрото, за да извадя ножици, но отново проехтя телефонен звън.

Този път се обаждаше Зинаида Филиповна, която лаконично ме подсети, че поредното заседание на приемната комисия е след десет дни, а аз още не съм взел от нея предложените за разглеждане книги. Попитах много хора ли предстои да обсъдим. Оказа се, че са общо осем: по двама критици и драматурзи, трима критици и публицисти и един поет, творящ малки форми. Попитах я какво е това „поет, творящ малки форми“. Тя отвърна, че никой не знае точно какво е, обаче именно с този поет се очаква скандал. Обещах да намина тия дни.