Аркадий Стругацки - Куца съдба

Всичко беше в това, че мрачната логика вършеше работа само за абстрактния свят на общочовешките дела, докато всеки конкретен живот се състои не само от дела, към които е приложимо понятието за смисъл, но и от мъки и радости, големи и малки, моментни и дълготрайни, чисто лични и свързани със социални катаклизми. И колкото и многобройни да са налегналите те мъки, на човек винаги му остава в запас нещо, което да сгрее душата му.

Остават му внуците, близнаците Петка и Сашка, побойниците с мърляви муцунки, и несравнимото с нищо умилително удоволствие да им доставяш радост. Остава му Катка, дъщерята неудачница, пред която постоянно изпитваш вина, а защо — не е ясно: сигурно защото е твоя, плът от твоята плът, метнала се е на теб и като характер, и като съдба. Остава ти и водчицата с мариновани гъбки в Клуба… Разбирам, водката е нещо банално, но нали всички радости са банални! А безотговорното дрънкане на полупияна глава в Клуба не е ли нещо банално? А безпричинният възторг, когато през лятото, рано сутрин излезеш само по къси гащи на балкона и небето е още синьо, а шосето — още пусто, стените на къщите отсреща са розови, и вече дългите сенки са се проточили през празното незастроено пространство, сред чийто пищно зелен и гъст храсталак вдигат врява врабците? Също е банално, но никога не омръзва…

Разбира се, има дейци, за които всички радости и неволи се въплъщават именно в дела. Направо си умират да откриват барута, да изкачат Валдайските възвишения или да извършат някое и друго кръвопролитие. Ами нека. А ние сме малки хора. На нас са ни повече от достатъчни сутрешните врабци. А, и да не забравя да купя днес поне кутия шоколадови бонбони за близнаците. Или някоя играчка…

Когато почувствах, че съм изплувал на повърхността, направих няколко гимнастически упражнения, без да ставам от леглото (малко проформа), с пъшкане се надигнах и пъхнах боси крака в чехлите. Предстоеше ми следната процедура: да оправя леглото, да отворя широко вратата на балкона и героично да се подложа на сутрешния ритуал по привеждане на външността си в ред. Но последователността беше нарушена още в самото начало. Тъкмо бях прехвърлил възглавницата на фотьойла, когато се раздрънча телефонът. Погледнах си часовника, за да определя кой се обажда. Беше седем часа и тридесет и четири минути. Значи се обаждаше Льоня Шибздата.

— Здрасти — произнесе той с нисък нелегално-заговорнически глас. — Как си?

— Оха-йо — откликнах аз. — Боцубоцу-са. Аригато.

— А на някой човешки език не става ли?

— Става — с готовност отвърнах аз. — Евритинг ис о’кей.

— Да го беше казал така отначало. — Той помълча. — А как приключиха нещата снощи?

— Какво имаш предвид? — попитах аз, вече нащрек, защото кой знае защо се сетих за човека с двуликото карирано палто.

— Ами ония твои работи… Къде ходи вчера? Най-накрая ми просветна, че той просто ме пита за улица „Банная“.

— М-мамка му… — рекох аз. — Пак съм забравил някъде папката!

Трескаво започнах да си припомням къде съм могъл да забравя папката с безсмъртната пиеса за Корягини, а той не спираше да дудне. Дуднеше, че се носи слух, че писателите с повече от три брака ги зачеркват от списъка на чакащите за апартамент в новия писателски блок и ще им дават само жилища, които се освобождават. Льоня Шибздата се чувстваше засегнат, защото лично той беше женен за четвърти път.

— Забравил съм я в ресторанта! — с облекчение казах аз.

— Коя? — попита той, като охотно прекъсна монолога си.

— Папката!

— Коя папка?

— Канцеларската. С ширитчетата.

— А в нея какво има? — продължи да напира Льоня.

— Слушай — казах аз. — Я ме остави на мира! Току-що се излюпих, още не съм си оправил леглото…

— И аз така… Я кажи, ходи ли вчера на „Банная“?

— Не! Не съм ходил!

— А къде беше тогава?

Страшно беше дори да си помисля, че мога да разкажа на Шибздата за снощните ми похождения. И не само защото изведнъж ме фокусираха очите-двуцевки на Иван Давидович и долетя предупредителното съскане на поета Костя Кудинов; и дори не само защото долавях във всичко нещо гадно, долно. А заради нещо много, много по-просто! Та Шибздата не е човекът, който се интересува КАКВО става. Той винаги се интересува ЗАЩО става така. Ще ми извади душицата с неговите искания да му обясня всичко, а после ще я набута криво-ляво обратно, като изложи собствените си версии, всяка от които, сякаш напук, обяснява само единия от фактите и противоречи на всички останали…