Аркадий Стругацки - Куца съдба

Ирма, седнала със свити крака на предната седалка, си разплиташе косата. Виктор се мушна отзад, пъшкайки от срам, и когато Голем потегли, промърмори:

— Щом произнесе тези думи, графът се отдалечи… Пъхни си насам краката, Ирма, ще ги разтрия.

— Защо? — попита Ирма с любопитство.

— Какво, бронхопневмония ли искаш да хванеш? Давай тук краката!

— Моля — каза Ирма, изви се върху седалката и протегна към него единия си крак.

Предвкусващ удоволствието от факта, че най-сетне ще направи нещо естествено и полезно, Виктор взе в дланите си това тъничко момичешко краче, мокро и трогателно, и вече се канеше да разтрие до червено с добрите сурови бащински ръце това изцапано и костеливо късче лед, вечен извор на хреми, грипове, катари на дихателните пътища и двустранни пневмонии, когато откри, че ръцете му са по-студени от нейните крака. По инерция леко потри няколко пъти нежната кожа и после внимателно пусна крака. „Та аз го знаех — помисли си изведнъж, — та аз го знаех още когато стоях пред тях, знаех, че тук има някаква клопка, че нищо не заплашва децата, никакви катари и възпаления, само че не исках това, а да спасявам, да изтръгвам от ноктите, да се гневя справедливо, да изпълня дълга си и пак ме изиграха, и отново се проявих като същински глупак, за втори път през този ден…“

— Прибери си крака — каза той на Ирма. Тя издърпа крака си и попита:

— Къде отиваме? В санаториума ли?

— Да — отвърна Виктор и погледна Голем — дали беше забелязал позора му?

Голем невъзмутимо следеше пътя, тежко отпуснат на шофьорската седалка, прошарен, немарлив, прегърбен и всезнаещ.

— А защо? — попита Ирма.

— Ще се преоблечеш със сухи дрехи и ще си легнеш на топло — нареди Виктор.

— Как ли пък не! — възкликна Ирма. — Как го измисли?

— Добре, добре… — промърмори Виктор. — Ще ти дам книжки и ще четеш.

„Наистина, за какъв дявол я водя там? — помисли си. — Диана… Е, ще видим. Никакво пиене и прочее, но как ще я върна обратно? По дяволите, ще взема някоя кола, която ми падне, и ще я откарам… Добре би било сега да пийна нещо.“

— Голем… — започна той, но се сепна. „По дяволите, не бива, не е удобно.“

— Да? — отвърна Голем, без да се обръща.

— Нищо, нищо — въздъхна Виктор, поглеждайки гърлото на манерката, стърчащо от джоба на шлифера на Голем. — Ирма — каза той уморено, — какво правехте на онова кръстовище?

— Мислехме мъгла — отвърна Ирма.

— Какво?

— Мислехме мъгла — повтори тя.

— За мъглата — поправи я Виктор.

— Защо пък „за мъглата“? — попита Ирма.

— „Мисля“ е непреходен глагол — обясни Виктор. — Той изисква употребата на предлози. Учихте ли вече за непреходните глаголи?

— Може и по двата начина — възрази Ирма. — Да мислиш мъгла е едно, а да мислиш за мъглата е съвсем друго… пък и на кого му е притрябвало да мисли за мъглата?

Виктор извади пакета и запали цигара.

— Чакай малко — каза той, — никой не казва „мисля мъгла“, това е неграмотно. Има такива глаголи, които са непреходни — мисля, бягам, ходя… Те винаги се употребяват с предлози. Ходя по улицата, мисля за… за нещо си…

— Мисля глупости — обади се Голем.

— Но това е изключение — възрази Виктор, малко пообъркан.

— Ходя бързо — каза Голем.

— Бързо не е съществително — рече сприхаво Виктор. — Не обърквайте детето, Голем.

— Татко, може ли да не пушиш? — осведоми се Ирма. Изглежда, Голем издаде някакъв звук, а може би двигателят кихна по стръмнината. Виктор пусна цигарата на пода и я смачка с тока на обувката си. Изкачваха се към санаториума, а отстрани, от степта, срещу дъжда се надигаше плътна бяла стена.

— Ето ти я и мъглата — рече Виктор. — Можеш да я мислиш, а също и да я миришеш, да я бягаш и да я ходиш.

Ирма понечи да каже нещо, но Голем я изпревари.

— Между другото — каза той, — глаголът „мисля“ е преходен и в някои сложни подчинени изречения. Например: мисля, че… и така нататък.

— Това е съвсем друга работа — възрази Виктор. Започваше да му писва. Много му се пушеше и му се пиеше. Хвърли изпълнен с копнеж поглед към гърлото на манерката. — Ирма, не ти ли е студено? — попита той с мъглива надежда.

— Не. А на теб?

— Тресе ме — призна си Виктор.

— Трябва да пийнете малко джин — отбеляза Голем.

— Да, няма да е лошо… А имате ли?

— Имам — каза Голем. — Но вече почти пристигнахме. Джипът се вмъкна през вратата и тогава започна това, за което Виктор някак не беше помислил. Първите струи мъгла току-що бяха започнали да проникват през решетките на оградата и видимостта все още беше прекрасна. На пътеката към входа лежеше тяло с прогизнала пижама; изглеждаше сякаш е лежало тук вече много дни и нощи. Голем го заобиколи внимателно, мина покрай гипсовата ваза, украсена с простички рисунки и съответните надписи, и се промъкна към стадото коли, струпани пред входа на дясното крило. Ирма отвори вратата и веднага от прозореца на близката кола се подаде някакво изпито лице и изблея: „Детенце, искаш ли да ти се отдам?“ Втрещен, Виктор се измъкна навън. Ирма се озърташе с любопитство. Виктор я хвана здраво за ръката и я поведе към входа. На стълбите седяха прегърнати под дъжда две девойчета само по бельо и с улични гласове пееха за жестокия аптекар, който не им давал хероин. Щом зърнаха Виктор, млъкнаха, но когато мина покрай тях, едната се опита да го улови за панталоните. Виктор избута Ирма във фоайето. Тук беше тъмно, прозорците бяха закрити със завеси, вонеше на цигарен дим и на нещо кисело, бучеше прожекционен апарат, а на бялата стена подскачаха порнографски сцени. Стиснал зъби, Виктор стъпваше върху нечии крака, мъкнейки след себе си препъващата се Ирма. Зад гърбовете им се носеха сърдити нецензурни възгласи. Измъкнаха се от фоайето и Виктор се заизкачва по покритото с килим стълбище, вземайки по три стъпала наведнъж. Ирма си мълчеше и той не смееше да я погледне.