Аркадий Стругацки - Куца съдба

На площадката горе вече го чакаше с разтворени обятия посинелият и подут член на парламента Росшепер Нант.

— Виктуар! — възкликна той пресипнало. — Прриятелю! — В този момент забеляза Ирма и изпадна във възторг. — Виктуар! И ти ли! С малолетни момиченца!

Виктор примижа, настъпи го здраво по крака и го блъсна в гърдите. Росшепер се просна по гръб, събаряйки кошчето за боклук. Облян в пот, Виктор закрачи по коридора. Ирма се носеше до него с безшумни подскоци. Стигнаха до вратата на Диана — беше заключена, а ключът го нямаше. Виктор заблъска яростно и Диана веднага отговори.

— Върви на майната си! — закрещя яростно тя. — Импотентен мръсник! Боклук, лайнар!

— Диана! — изрева Виктор. — Отвори!

Диана млъкна и вратата се отвори. Тя стоеше на прага, насочила напред вносен чадър. Виктор я избута, вкара Ирма в стаята и тръшна вратата след себе си.

— А, ти ли си? — каза Диана. — Мислех, че пак е Росшепер. — От нея лъхаше на алкохол. — Господи! Кого си довел?

— Това е дъщеря ми — рече Виктор с усилие. — Казва се Ирма. Ирма, това е Диана.

Той гледаше Диана в очите, с отчаяние и надежда. Слава богу, изглежда, не беше пияна. Или веднага беше изтрезняла.

— Ти си луд — изрече тихо тя.

— Тя е вир-вода — каза той. — Дай й сухи дрехи да се преоблече, сложи я да легне и изобщо…

— Няма да си лягам — заяви Ирма.

— Ирма — настоя Виктор, — бъди така добра да ме послушаш, да не взема да пребия някого…

— Някой тук наистина има нужда от един бой — обади се Диана апатично.

— Диана — каза Виктор, — моля те.

— Добре — отвърна Диана. — Отиди си в стаята, пие ще се оправим.

Виктор излезе с огромно облекчение. Тръгна направо към стаята си, но и там не намери спокойствие. Първо се наложи да изхвърли в коридора някаква отдала се на нежности абсолютно непозната двойка, заедно със собствените си измачкани чаршафи. После заключи вратата, тръшна се на голия матрак, запали една от навлажнените си цигари и се зае да обмисля какви ги е надробил.

Спах зле, задушаваха ме прилепчиви кошмари: уж чета някакъв японски текст, и всички думи са ми познати, но изобщо не образуват нещо смислено и това е мъчително, защото е необходимо, абсолютно необходимо да докажа, че не съм забравил специалността си, и от време на време полусъбуден, с облекчение осъзнавах, че това е само сън, и се опитвах в просъница да дешифрирам текста, и отново потъвах в унинието и в тъгата на безсилието…

Когато се събудих окончателно, не изпитах никакво облекчение. Лежах в тъмната стая и гледах тавана с квадратното петно светлина от прожектора, осветяващ платения паркинг пред кооперацията, слушах шумовете на колите по шосето и с тъга си мислех, че тия дълги, угнетяващи кошмари ме бяха нападнали съвсем отскоро, от около две или три години, а преди сънувах повече жени. Изглежда, вече ме налягаше истинската старост, не временни изпадания в апатия, а онова ново постоянно състояние, от което за мен вече няма да има връщане.

Наболяваше ме дясното коляно, наболяваше ме под лъжичката, наболяваше ме лявата плешка, всичко ме наболяваше и поради това още повече ми беше жал за самия мен. По време на тези все по-чести пристъпи на рязко спадане на жизнения тонус точно преди зазоряване неизбежно започвах да се замислям за своята безперспективност: пред мен вече нямаше нищо. За всичките години, които ми оставаха, нямаше вече нищо, за което си струваше да се боря със себе си, за да ставам, да се завличам в тоалетната, да воювам с разваленото казанче, после да се пъхам под душа, вече без всякаква надежда да се сдобия поне с подобие на някогашната бодрост, после да се залавям за закуската… И не стига, че ми беше противно да мисля за ядене: по-рано след яденето ме очакваше цигарата, за която започвах да мисля още щом отворех очи, а сега и това си нямам…

Нямам си нищо. Хубаво, ще напиша този сценарий, ще го приемат и в живота ми ще нахлуе млад, енергичен и задължително глупав режисьор и ще започне учтиво и същевременно нагло да ме поучава, че киното си има свой език, че главното в киното са образите, а не думите, и непременно ще започне да се изхвърля с примитивни афоризми от сорта: „Нито кадър на родна земя“ или „Ще мине за мироглед“… Какво ме интересува той и дребните му кариеристични грижи, когато предварително знам, че филмът ще стане пълен боклук и че, докато го гледам в студиото, мъчително ще се боря с желанието да стана и да заявя: махнете името ми от субтитрите…