Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Льоня — решително казах аз. — Извинявай, обаче се звъни на вратата. Извикал съм водопроводчик.

С тези думи, без да изслушам протестите му, затворих телефона.

Общо взето, обичам Льоня Баринов. Нещо повече, уважавам го. И съм му дал този прякор не заради същността му, а заради външността. Той си е шибзда — дребничко, мургаво, вечно уплашено човече. Пише с мъка, буквално по няколко думи на ден, защото все се съмнява в себе си и напълно искрено проповядва налудничавата идея на литературознанието, че уж съществува една-единствена дума, която най-точно от всички останали изразява зададената идея, като цялата работа е в това да се постараеш, да се напрегнеш и напънеш, да не те домързи да откриеш тази една-единствена дума и точно по този начин най-после да създадеш нещо достойно.

И не може да не му го признае човек: той има великолепен литературен вкус, моментално открива слабостите във всеки художествен текст, има направо рядка дарба за литературни анализи, не познавам и сред нашите професионалисти критици такъв като него. И ето че този негов талант за анализ фатално се трансформира в неспособност за синтез, защото според мен силата на писателя не е в умението да намира единствената вярна дума, а да отхвърли всички със сигурност неверни думи. А горкият Льоня седи и ден след ден, докато не му се размъти мозъкът, претегля на вътрешните си везни кой е по-точният израз: „тя докосна ръката му“ или „тя се докосна до ръката му“… И изпаднал в отчаяние, се обажда за консултация на Валя, а жестокият Валя Демченко, без да губи и секунда, му отвръща с прочутата фраза на Аверченко: „Тя го сграбчи за ръката и нееднократно го попита: парите де си дянал…“ Тогава той, отчаян, се обажда на мен, а аз също съм доста цапнат в устата, така че не му остава друго, освен с нещастен глас да ме упрекне за грубостта ми…

Обаче сме донякъде сродни души с него. Убеден съм, че ако му прочета нещо от моята Синя папка, той ще ме разбере така, както никой друг на света не би ме разбрал и приел. Само че в никакъв случай не бива да му чета нещо от Синята папка. Защото е дрънкало, като пробита кофа, дето нищо не задържа. Защото любимото му занимание е да събира сведения и после да ги разпространява на когото му падне и където му падне, че и непременно да ги коментира… При чудесната му памет и мрачното му въображение… Не, страшно е дори да си го помисля — да прочета точно на него нещо от Синята папка.

А той ми е чел от повестта си, над която работи вече втора година — за един спринтьор, гениален спортист и нещастен човек. Този негов герой бие всички рекорди на разстоянията до един километър, всички му се възхищават, всички му завиждат, но никой не знае, че на тартановата пътечка у него незабавно се пробужда слепият първобитен ужас на преследваното животно. И всеки път се устремява към финиша, забравяйки всичко разумно и човешко, с едничката цел — на всяка цена да спаси живота си и да се откъсне, да се изплъзне от настигащата го глутница хищници, чийто стремеж е да го повалят на земята и жив да го изядат. И ето че той получава награди и почести, става световноизвестен — и всичко това се дължи на неговия патологичен, атавистичен страх, а инак е честен човек, обичан от една чудесна девойка…

Аз си падам по такива обрати. За разлика от редакторите, които не си падат. Това не ти е някакъв бурен романс между женен началник на някое главно управление и омъжена техноложка, на фона на врящ метал и неизпълнен план на леярски цех.

Размишлявайки за литературата, сюжетите и Шибздата Баринов, седнах да закусвам. Измисленият от мен самия пример за бурния романс изведнъж завладя въображението ми. Минават десетилетия, изписват се хиляди и хиляди страници, но литературата от този род не демонстрира друго, освен неприкрита халтура или в най-добрия случай трогателна безпомощност.

И ето кое е смайващото: сюжетът съществува реално. Наистина се изливат тонове метал и плановете не се изпълняват, и на целия този фон и дори във връзка с това жененият началник на главното управление наистина се среща с омъжената техноложка и помежду им започва конфликт, който преминава в бурен романс, и възникват ужасни ситуации, назряват и се пукат кошмарни нравствено-организациоини циреи, като работите стигат до КПК 11 11 Комисия по партиен контрол към КПСС. — Бел. ред. …

Всичко това наистина се случва в живота, дори често, като сигурно е достойно за описване, дори не по-малко от бурния романс на безделника дворянин с някоя възторжена провинциална девойка, където работите стигат до дуел. Обаче в резултат се получава чисто менте.