Аркадий Стругацки - Куца съдба

Аз съм глупак, че се занимавам с това. Отдавна си знам, че не бива да го правя, но, както се вижда, както по рождение съм бил търговец на кучешко месо, такъв съм си останал, и вече никога няма да стана никой друг, дори да напиша още сто „Съвременни приказки“. Защото откъде да знам: може и Синята папка, моята гордост, моята неразбираема надежда — и тя да не е никакво агнешко, а същото това кучешко месо, само че от друга кланица…

Хубаво, нека дори предположим, че това агнешко е прясно, първокачествено. Е, и какво? Никога няма да види бял свят, поне не и докато съм жив, защото не съзирам на хоризонта нито един издател, комуто бих могъл да обясня, че виденията ми са някаква ценност поне за още десет души в света. Дори след смъртта ми…

Да, след смъртта на автора у нас често публикуват доста странни негови произведения, сякаш смъртта ги пречиства от подмолните двусмислици и коварните подтекстове. Сякаш неуправляемите асоциации умират заедно с автора. Може би, може би. Обаче мен какво ме интересува това? Отдавна не съм пламенен юноша, вече минаха времената, когато смятах да ощастливя или поне да просветя човечеството. Твърде отдавна съм престанал да разбирам защо пиша. Достатъчна ми е и славата, която имам. Колкото и да е съмнителна, тя си е моята слава. По-просто е да се правят пари с халтура, отколкото с честен писателски труд. А с така наречените радости на творчеството така и не бях удостоен нито веднъж в живота си. Какво остава отвъд всичко това? Читателят ли? Но нали аз нищо не знам за него. Това са просто твърде много непознати и съвсем чужди за мен хора. Защо трябва да ме е грижа за отношението на някакви непознати и чужди хора към мен? Нали прекрасно осъзнавам, че ако изчезна сега, никой няма да забележи. Нещо повече, хич да ме нямаше или да бях останал щабен преводач, пак нищо, ама нищичко в живота им не би се променило — нито към по-добро, нито към по-лошо.

Но какво да говорим за Ф. Ал. Сорокин? Ето сега е утро. Кой в десетмилионната Москва сега, на ставане, се е сетил за Л. Н. Толстой? Освен учениците, които не са си научили урока за „Война и мир“… За онзи, който потриса душите. Владее умовете. За огледалото на руската революция. Може би именно затова е побягнал от Ясна Поляна, защото в края на живота му е дошла наум тази толкова простичка и толкова смъртоносна мисъл.

А нали той беше вярващ, хрумна ми внезапно. Било му е по-лесно, много по-лесно. Виж, ние твърдо знаем: няма нищо ПРЕДИ и няма нищо СЛЕД. Завладя ме познатата тъга. Между тези две НИЩО прескача слаба искрица, ето ти го цялото ни съществувание. И за нас няма нито прегради, нито възмездия в предстоящото НИЩО, и няма никаква надежда, че тази искрица отново ще прескочи някога някъде. И в отчаянието си измисляме как да придадем смисъл на искрицата, убеждаваме се взаимно, че между искра и искра има разлика, че едните наистина гаснат без следа, а другите запалват гигантски пожари от идеи и дела, така че първите заслужават само презрителна жалост, а другите са пример за всякакво подражание, ако искаш животът ти да има смисъл.

И толкова е голяма и мощна еуфорията на младостта, че тази простичка примамка действа безотказно на всеки младок, ако той изобщо се замисля над такива материи, и само след като превали някакъв връх и неудържимо се заспуска по нанадолнището човек започва да разбира, че всичко това са само думи, безсмислени думи на подкрепа и утеха, с каквито се обръщат към съседите, изгубили почва под краката. А всъщност дали си построил държава, или си построил вила от крадени материали — това няма нищо общо с цялата работа, защото има само НИЩО ПРЕДИ и НИЩО СЛЕД и животът ти има смисъл само дотогава, докато не си осъзнал това.

Склонността към мрачните логически умозаключения от този род се бе появила у мен също сравнително неотдавна. И смятах, че тя е предвестник, ако не на самия старчески маразъм, то поне във всеки случай на старческата импотентност. В широкия смисъл на думата, разбира се. Отначало тези пристъпи дори ме плашеха: аз бързах да прибегна до изпитаното средство за всички душевни и физически тегоби — изпивах чаша алкохол и след няколко минути познатият образ на искрата, която разпалва пламъка — дори да е малка, с местно значение — отново придобиваше за мен убедителността на непоколебим социален постулат. Сетне, когато тези потапяния в дълбините на вселенската тъга станаха нещо обичайно, престанах да се плаша и с право, защото, както се разбра, дълбините на тъгата имаха дъно и след като се оттласнех от него, аз неминуемо изплувах на повърхността.