Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Откъде знаете какво влиза и какво не влиза в моята компетенция? — попита Павор с обидено изражение.

— Знам — рече Голем. — Досещам се, защото така ми се иска… И престанете да лъжете. Нали се опитвахте да купите от Теди „метеопоказалеца“, така че прекрасно знаете какво представлява.

— Вървете по дяволите — рече Павор капризно. — Не говоря за „метеопоказалеца“…

— Чакайте, Павор — каза Виктор нетърпеливо. — Голем, вие не ми отговорихте на въпроса.

— Нима? А на мен ми се стори, че ви отговорих… Виждате ли, Викторе, мокреците са тежко и безнадеждно болни хора. Генетичната болест е страшно нещо. Но в същото време те са запазили добрината и ума си, така че не бива да ги обиждаме.

— Че кой ги обижда?

— А нима вие не ги обиждате?

— Засега не. Даже напротив.

— Е, тогава всичко е наред — каза Голем и се изправи. — Тогава да тръгваме.

Виктор се ококори.

— Къде да тръгваме?

— В санаториума. Аз отивам в санаториума, а като гледам, и вие се каните да тръгвате нататък. А вие, Павор — в леглото. Стига сте разнасяли този грип.

Виктор погледна часовника си.

— Не е ли рано? — попита той.

— Както искате. Обаче имайте предвид, че от днес спряха автобуса до санаториума. Не е рентабилен.

— А не може ли първо да обядваме?

— Както искате — повтори. Голем. — Аз никога не обядвам. И вас не ви съветвам.

Виктор опипа корема си.

— Да — каза той. После погледна Павор и добави: — Май ще тръгвам.

— А мен какво ме засяга? — рече Павор. Беше обиден. — Само ми донесете някоя книга.

— Непременно — обеща Виктор и започна да се облича. Когато се качиха в колата, под прогизналия брезент, във влажното, просмукано от вонята на тютюн, бензин и лекарства купе, Голем каза:

— Вие от намек разбирате ли?

— Понякога — отвърна Виктор. — Когато знам, че става въпрос за намек. Защо?

— Тогава обърнете внимание на намека. Престанете да дрънкате.

— Хм — промърмори Виктор. — И как ще заповядате да разбирам това?

— Като намек. Дръжте си езика зад зъбите.

— С удоволствие — рече Виктор и замълча замислен.

Прекосиха града, отминаха консервната фабрика, преминаха покрай пустия градски парк — занемарен, посърнал, полуизгнил от влагата, префучаха покрай стадиона, където раираните с ивици кал „Братя по разум“ упорито ритаха с набъбналите си бутонки набъбналата футболна топка, и излязоха на шосето към санаториума. Наоколо, зад пелената на дъжда, лежеше мократа степ, равна като повърхността на маса, някога суха, изпепелена, осеяна с бодли, а сега бавно превръщаща се в тинесто блато.

— Вашият намек — каза Виктор — ми напомни един разговор — мой разговор с негово превъзходителство господин референта на господин президента по въпросите на държавната идеология. Негово превъзходителство ме извика в своя скромен кабинет — трийсет на двайсет метра — и се осведоми: „Виктуар, искате ли, както досега, да имате късче хляб с масло?“ Естествено, отговорих положително. „Тогава престанете да дрънкате!“ — изграчи негово превъзходителство и ме отпрати с махване на ръката.

Голем се усмихна.

— А всъщност какво е имал предвид?

— Негово превъзходителство намекваше за упражненията ми с банджо в младежките клубове.

Голем го погледна изпод клепачи.

— А откъде сте толкова сигурен, че не съм доносник?

— Не съм сигурен — възрази Виктор. — Просто не ми пука. Освен това днес никой не казва „доносник“ — това е архаизъм. Днес всички културни хора казват „кълвач“.

— Не виждам никаква разлика — каза Голем.

— На практика и аз не виждам — отвърна Виктор. — И така, ще си държим езиците зад зъбите. Вашият пациент оздравя ли?

— Моите пациенти никога не оздравяват.

— Няма що, прекрасна репутация имате! Но аз питам за онзи, горкия човечец, който попадна в капана. Как е кракът му?

Голем помълча, а после каза:

— Кого от всички тях имате предвид?

— Не разбирам — отговори Виктор. — Естествено този, който се беше уловил в капана.

— Те бяха четирима — поправи го Голем, взирайки се в залетия от дъжда път. — Единият се улови в капана, другия вие го мъкнахте на гърба си, третия го откарах с джипа, а заради четвъртия започнахте онова безобразно сбиване в ресторанта.

Виктор млъкна, смаян. Голем също мълчеше. Той караше много умело, заобикаляйки многобройните дупки по стария асфалт.

— Е, не се напъвайте чак толкова — каза накрая. — Пошегувах се. Един беше. И кракът му заздравя още същата нощ.

— Това също ли е шега? — попита Виктор. — Ха, ха, ха. Сега разбирам защо вашите болни никога не оздравяват.