Аркадий Стругацки - Куца съдба

Някой почука на вратата. Виктор извика:

— Да!

Влезе Павор — с имитация на бухарски халат, разчорлен и с подпухнал нос.

— Е, най-накрая — рече той пресипнало, седна срещу Виктор, измъкна от пазвата си голяма мокра поспа кърпичка и започна да се секне и да киха. Жалка гледка — нищо не беше останало от предишния Павор.

— Какво „най-накрая“? — попита Виктор. — Искате ли джин?

— Ох, не знам… — отвърна Павор, като подсмърчаше и кихаше. — Този град ще ме довърши… Ааапчих! Ох…

— Наздраве — каза Виктор.

Павор се вторачи в него със сълзящите си очи.

— Къде се губите? — попита той капризно. — Вече три пъти се мъкна дотук и напразно тропам на вратата, исках да взема нещо за четене. Ще си умра направо, нямам какво да правя, освен да кихам и подсмърчам… в хотела няма жива душа, помолих портиера да ми намери нещо за четене, а старият глупак ми предложи телефонния указател и стари проспекти… „Посетете нашия слънчев град.“ Вие имате ли нещо за четене?

— Едва ли — отвърна Виктор.

— Дявол да го вземе, та нали сте писател! Е, разбирам, другите не ги четете, ама своите работи сигурно прелиствате от време на време… Наоколо всички само това говорят: Банев това, Банев онова… Как беше там книгата ви? „Смърт след пладне“? Или „Полунощ след смъртта“? Не помня…

— „Бедата идва в полунощ“ — каза Виктор.

— Точно. Дайте ми я да я прочета.

— Няма да ви я дам. Нямам я — рече решително Виктор. — Пък дори и да я имах, пак нямаше да ви я дам. Щяхте да я омацате с вашата хрема. Пък и нищо нямаше да разберете.

— Защо пък да не я разбера? — възмути се Павор. — Казват, че ставало дума за живота на хомосексуалистите, какво толкова трудно за разбиране има?

— Самият вие сте… — каза Виктор. — Я по-добре да пийнем джин. Вашият разреден ли да бъде?

Павор кихна, изръмжа, огледа отчаяно стаята, отметна назад глава и пак кихна.

— Цепи ме тиквата — оплака се той. — Ето тука… А вие къде бяхте? Казаха, че сте се срещали с читатели? С тукашните хомосексуалисти?

— По-лошо — рече Виктор. — Срещнах се с тукашните вундеркинди. Знаете ли какво е акселерация?

— Акселерация ли? Ами беше нещо, свързано с преждевременното съзряване, нали? Чувал съм, по едно време се вдигна много шум около тая работа, но после в нашия департамент създадоха комисия и тя доказа, че това е резултат от личната грижа на господин президента за подрастващото поколение от лъвове и мечтатели, така че всичко си дойде на мястото. Ала знам за какво говорите, видях ги тези местни вундеркинди. Пази Боже от такива лъвове, защото мястото им е в някоя кунсткамера.

— А може би ние двамата с вас сме за кунсткамера 9 9 кунсткамера — паноптикум, музей за редки или старинни предмети. — Бел. ред. , а? — възрази Виктор.

— Може би — съгласи се Павор. — Само че акселерацията няма нищо общо с това. Акселерацията е биологично и физиологично явление… Нараства теглото на новородените, после те порастват докъм два метра като жирафи и на дванайсет години вече са готови да се размножават. А пък тук децата са най-обикновени, но виж, учителите им…

— Какво учителите? Павор кихна.

— Точно учителите им са необикновени — рече той гъгниво.

Виктор си спомни директора на гимназията.

— Какво толкова им е необикновеното на тукашните учители? — попита той. — Това, че забравят да си разкопчават ципа на панталоните ли?

— Какъв цип? — попита Павор, взирайки се озадачено във Виктор. — Те изобщо нямат ципове на панталоните си.

— А какво друго? — попита Виктор.

— В какъв смисъл?

— Какво друго им е необикновено?

Павор дълго подсмърча, а Виктор отпиваше малки глътки от джина си и го гледаше със съчувствие.

— Виждам, че нищичко не знаете — каза Павор, докато разглеждаше прогизналата си кърпичка. — Колко прав е господин президентът, когато твърди, че основната отличителна черта на нашите писатели е хроничното непознаване на живота и откъсването от интересите на нацията… Ето, вие сте тук вече повече от седмица. Били ли сте някъде другаде, освен в кръчмата и в санаториума? Разговаряли ли сте с някой друг, освен с онова пияно говедо Квадрига? Дявол знае за какво ви плащат…

— Е, добре, достатъчно — каза Виктор. — Достатъчно за мен и за вестниците. До гуша ми дойде от сополиви критици и от учители без ципове на панталоните…

— Ааа, не ви харесва, нали? — рече Павор със задоволство. — Така да бъде, няма повече… Разкажете как мина срещата с вундеркиндчетата.