Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Позволете ми да кажа нещо — обади се Бол Кунац. — Нека разгледаме такава схема. Автоматизацията продължава да се развива със сегашните темпове. Тогава след няколко десетилетия по-голямата част от активното население на Земята ще бъде извадено от производствените процеси и от сферата на обслужването като непотребно. Ще бъде много хубаво: всички са сити, никой никого не потиска, никой на никого не пречи… и никой на никого не е нужен. Разбира се, ще има неколкостотин хиляди души, които ще осигуряват безотказната работа на старите машини и ще създават нови, но останалите милиарди просто няма да бъдат нужни на никого. Добре ли ще бъде така?

— Не знам — каза Виктор. — Общо взето, не звучи много добре… Някак си е обидно… Но съм длъжен да ви кажа, че е за предпочитане пред това, което виждаме сега. Така че все пак е налице определен прогрес.

Виктор се замисли. После каза:

— Знаете ли, не мога да си го представя много добре, но ако говорим честно, не би било зле да опитаме.

— А можете ли да си представите човек, който категорично отказва да живее в такъв свят?

— Разбира се, че мога. Има хора, и аз познавам някои от тях, на които ще им бъде скучно. Там властта е непотребна, няма кого да командваш, няма причини да потискаш. Наистина те едва ли биха се отказали — все пак е рядка възможност да се превърне раят в свинарник… Така че май не мога.

— А вашите герои, които толкова обичате, би ли ги устроило такова бъдеще?

— Да, естествено. Те биха намерили там заслужен покой. Бол Кунац седна, но затова пък отново се изправи пъпчивото хлапе и заговори, кимайки тъжно:

— Ето там е цялата работа… Не в това дали разбираме реалния живот, или не, а в това, че за вас и за вашите герои такова бъдеще е напълно приемливо, но за нас то е гробище. Край на надеждите. Край на човечеството. Задънена улица. Ето затова казваме, че не желаем да хабим силите си, за да работим за благото на вашите жадуващи покой, окаляни до ушите типове. На тях вече е невъзможно да им се вдъхне енергия за истински живот. И независимо дали сте искали, или не, господин Банев, но вие ни показахте в своите книги — те са интересни, аз напълно съм съгласен, — показахте ни не обект, върху който да приложим силите си, а че сред човечеството няма обект, върху който да приложим силите си, поне във вашето поколение… Извинете, но вие сте се самоизяли, прахосали сте силите си в междуособни битки, за лъжи и в борбата с лъжите, която водите, като съчинявате нови лъжи… Както се казва в една от песните на вашето поколение: „Истина и лъжа, май не сте толкова различни, вчерашната истина става лъжа, а вчерашната лъжа утре се превръща в най-чистата истина, обикновена истина.“ Ето така се мятате от лъжа към лъжа. Просто изобщо не можете да повярвате, че вече сте мъртъвци, че със собствените си ръце сте създали свят, който е станал за вас надгробен паметник. Вие гнихте в окопите, взривявахте се под танковете, а на някого стана ли му по-добре от това? Вие ругахте правителството и системата, сякаш не знаехте, че за по-добро правителство и за по-добър ред вашето поколение… просто е недостойно. Извинявайте, но вас ви биеха през лицето, а вие упорито настоявахте, че човек по природа е добър… или още по-лошо — че човек звучи гордо. И кого ли не наричахте човек!

Пъпчивият оратор махна с ръка и седна. Възцари се тишина. После той стана отново и каза:

— Като казах „вие“, нямах предвид лично вас, господин Банев.

— Благодаря ви — отвърна сърдито Виктор.

Той започваше да се дразни: този пъпчив сополанко нямаше право да говори толкова безцеремонно, да се държи толкова нагло и дръзко… заслужаваше един по врата, за ухото — и вън от залата. Усети, че е смутен — много от казаното беше истина и той също мислеше така, а сега изпадна в положението на човек, който трябва да защитава нещо, което мрази. Чувстваше се объркан — не му беше ясно как да се държи по-нататък, как да продължи разговора и има ли смисъл изобщо да продължава… Огледа залата и видя, че всички чакат отговора му, че Ирма чака отговора му, че всички тези луничави, розовобузи чудовища мислят еднакво, и пъпчивият нахалник само е изказал общото мнение, при това искрено, с дълбоко убеждение, а не защото предишния ден е прочел забранена брошура; че те всъщност не изпитват и най-малкото чувство на благодарност или поне на елементарно уважение към него, Банев, затова, че е отишъл доброволец при хусарите и е настъпвал в конен строй срещу „Рейнметалите“; че едва не е издъхнал от дизентерия, докато е бил обкръжен; че е клал вражеските часовои със саморъчно направен нож, а после, вече в мирно време, е цапардосал по муцуната специалния пълномощник, който му е предложил да подпише донос; и се е шлял без работа с дупка в белите дробове; и е продавал плодове, макар да са му предлагали много примамливи длъжности… „А всъщност защо са длъжни да ме уважават за всичко това? Защото настъпвах срещу танковете с гола сабя ли? Та нали трябва да си идиот, за да имаш правителство, което е докарало армията до такова положение…“ В този миг той потрепери, представяйки си каква огромна умствена дейност трябва да са извършили тези палета, за да стигнат до изводите, до които възрастните стигат едва когато си съдерат цялата кожа, превърнат душата си в развалина и съсипят живота си и живота на мнозина около тях… и то не всички, а само някои, докато мнозинството и досега смятат, че всичко е било правилно и много хубаво, и ако се наложи, са готови да започнат всичко отначало… Нима все пак са настъпили нови времена? Той огледа залата почти със страх. Изглежда, бъдещето все пак бе успяло да пусне пипала в самото сърце на настоящето и това бъдеще беше студено и безмилостно, то плюеше на всички заслуги на миналото — и на истинските, и на мнимите.