Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Деца — каза Виктор, — вие навярно не забелязвате това, но сте жестоки. Жестоки сте, ръководени от най-добри подбуди, но жестокостта винаги си е жестокост. И тя не може да донесе нищо, освен нова мъка, нови сълзи и нови подлости. Ето какво трябва да имате предвид. И не си въобразявайте, че казвате нещо кой знае колко ново. Да се разруши старият свят и върху руините му да се изгради нов, е много стара идея. И нито веднъж досега тя не е водела до желаните резултати. Онова, което в стария свят предизвиква желание да бъде разрушено безпощадно, се приспособява много лесно към разрушителния процес, към жестокостта, към безпощадността, става необходимост за този процес и непременно се съхранява, става господар в новия свят и в крайна сметка убива смелите разрушители. Гарван гарвану око не вади, не може да се унищожи жестокостта с жестокост. Иронично и жалко, деца! Иронично и жалко!

Изведнъж всички в залата станаха на крака. Това беше напълно неочаквано и за миг на Виктор му хрумна налудничавата мисъл, че най-накрая е успял да каже нещо, което е поразило въображението на слушателите. Но в този момент видя, че е влязъл мокрец — сух, лек, почти нематериален, сякаш сянка, и децата гледат към него, и не просто го гледат, а са привлечени от него, а той се поклони сдържано на Виктор, промърмори някакво извинение и седна в края на реда, до Ирма. Всички деца седнаха, а Виктор гледаше Ирма и виждаше, че тя е щастлива, че се старае да не показва това, но удоволствието и радостта просто бликат от нея. И преди да успее да се опомни, заговори Бол Кунац:

— Страхувам се, че така и не ни разбрахте, господин Банев — каза той. — Ние съвсем не сме жестоки, а и дори и от ваша гледна точка да сме такива, то е само теоретично. Та нали изобщо не се каним да разрушаваме вашия стар свят. Смятаме да построим нов. Вие сте жестоките, защото не можете да си представите, че може да се построи нещо ново, без да се разруши старото. А ние си представяме това много добре. Дори ще помогнем на вашето поколение да създаде този ваш рай, пийте и похапвайте до насита. Трябва да се строи, господин Банев, само да се строи. Не е нужно да се разрушава, а само да се строи.

Виктор най-накрая откъсна поглед от Ирма и дойде на себе си.

— Да — каза той. — Разбира се. Хайде, стройте. Аз съм на ваша страна. Днес ме слисахте, но въпреки това съм с вас… Ако трябва, дори ще се откажа от пийването и похапване-то… Само не забравяйте, че се е налагало старите светове да бъдат разрушавани тъкмо защото са пречели… пречели са да се построи новото, не са обичали новото, задушавали са го…

— Сегашният стар свят — рече загадъчно Бол Кунац — няма да ни пречи. Той дори ще ни помага. Предишната история вече прекрати хода си, няма смисъл да се позовавате на нея.

— Е, още по-добре — каза Виктор уморено. — Много се радвам, че всичко се подрежда толкова добре за вас…

„Чудесни момчета и момичета — помисли си той. — Странни, но чудесни. Жалко за тях, защото… ще пораснат, ще започнат да флиртуват, да се размножават и да работят за насъщния… Не — помисли си, изпаднал в отчаяние. — Може пък да им се размине…“ Той събра бележките от масата. Бяха се натрупали доста: „Какво е това факт?“, „Можем ли да смятаме някой човек за добър и честен, ако работи в името на войната?“, „Защо пиете толкова много?“, „Какво мислите за Шпенглер?“…

— Тук има няколко въпроса към мен — каза той. — Не знам дали сега има смисъл…

Пъпчивият нихилист се надигна и заговори:

— Виждате ли, господин Банев, не знам какви са тези въпроси, но работата е там, че това, общо взето, не е важно. Ние всъщност искахме да се запознаем с някой известен съвременен писател. Всеки известен писател изразява идеологията на съвременното общество, или поне на част от обществото, а на нас ни е необходимо да познаваме идеолозите на съвременното общество. Сега знаем повече, отколкото преди срещата с вас. Благодарим ви.

В залата се надигна глъчка, чуха се гласове: „Благодарим ви… Благодарим, господин Банев…“, децата започнаха да стават и да напускат местата си, а Виктор стоеше, стиснал бележките в шепата си. Чувствуваше се като глупак; знаеше, че се е изчервил, че изглежда объркан и жалък, но се стегна, напъха бележките в джоба си и слезе от сцената.

Най-неприятното беше, че така и не разбра как трябва да се отнася с тези деца. Те бяха нереални, невъзможни, с тяхното отношение към книгите и думите му; нямаше никакви допирни точки със стърчащите плитки, разчорлените перчеми, не съвсем измитите вратове, раните върху тъничките ръце, с пискливия шум наоколо. Сякаш някаква сила за свое собствено развлечение бе съчетала в пространството детска градина и дискусия в научна лаборатория. Беше съчетала несъвместими неща. Навярно така се е чувствала по време на опитите оная котка, на която дали парченце риба, почесали я зад ухото и в същия миг я ударили с електрически ток, взривили фишек с барут под носа й и я заслепили с прожектор… „Да — обърна се той мислено и със съчувствие към котката, чието състояние сега си представяше много добре, — моята и твоята психика не са приспособени да издържат такива шокове, ние двамата с теб може и да умрем от такова нещо…“