Аркадий Стругацки - Куца съдба

На Виктор му се стори, че най-накрая е напипал дъното под краката си.

— Виждате ли — рече той, — като казах, че ми се ще да работите за благото на хората, имах предвид да направите тъкмо така, че те да станат чисти и приятни. И това пожелание няма никакво отношение към творчеството ми. В книгите си се опитвам да изобразя всичко такова, каквото е, а не да поучавам или да показвам какво трябва да правим. В най-добрия случай показвам накъде трябва да насочим усилията си, с какво трябва да се борим. Аз не зная как могат да се променят хората, ако знаех, нямаше да съм просто един нашумял писател, а велик педагог или знаменит психосоцилог. На художествената литература изобщо й е противопоказно да поучава или да ръководи хората, да предлага конкретни пътища или да създава конкретна методология. Това може да се види например при най-големите писатели. Прекланям се пред Лев Толстой, но само докато неговият своеобразен и уникален талант му позволява да отразява като огледало действителността. Обаче щом започне да ме учи да ходя бос и да си подлагам бузата, ме обзема мъка и съжаление… Писателят е прибор, който показва състоянието на обществото, и само в нищожно малка степен — инструмент за изменение на това общество. Историята показва, че обществото се изменя не чрез литература, а чрез реформи или картечници, а сега вече и с помощта на науката. Литературата в най-добрия случай показва в кого трябва да се стреля или какво се нуждае от промяна…

Той направи пауза, защото си спомни, че има и други писатели — като Достоевски и Фокнър. Но докато обмисляше как да премине към въпроса за ролята на литературата в изучаването на скритата същност на индивидуума, от залата заявиха:

— Извинете, но всичко това е доста тривиално. Та нали не в това е въпросът. Работата е там, че изобразяваните от вас индивиди изобщо не искат някой да ги променя. И освен това те са толкова отвратителни, толкова изхабени и толкова безнадеждни, че никой няма да поиска да ги променя. Разбирате ли, те не заслужават това. Нека по-добре да изгният — та те не играят никаква роля. Тогава за чие благо според вас трябва да работим?

— Аха, ето накъде биете! — каза бавно Виктор.

Внезапно осъзна: „Господи, та тия сополанковци сериозно мислят, че пиша само за измета на обществото, че всички смятам за измет, та те нищо не са разбрали, пък и как да разберат, нали са деца, странни деца, болезнено умни деца, но все пак само деца, с детски жизнен опит и с детски познания за хората плюс куп прочетени книги, с детски идеализъм и с детски стремеж грижливо да поставят всяко нещо по рафтовете с табелки «добро» и «зло». Точно като братята литератори…“

— Подлъгах се по това, че говорите като възрастни — каза той. — Чак забравих, че още не сте възрастни. Разбирам, че не е педагогично да ви говоря така, но се налага, защото иначе никога няма да се разберем. Цялата работа е там, че вие явно не можете да проумеете как някой небръснат, истеричен и вечно пиян мъж може да бъде забележителен човек, когото не можеш да не обичаш, пред когото се прекланяш и приемаш за чест да му стиснеш ръката, защото той е минал през такъв ад, че чак те е страх да си го помислиш, и все пак е останал човек. Вие смятате всички герои от моите книги за мръсна измет, но това е само половин беда. Вие си мислите, че и аз се отнасям към тях като вас. Ето това вече е беда. Беда в смисъл, че така никога няма да се разберем.

Дявол знае каква реакция очакваше на своето добродушно възражение. Дали че ще започнат смутено да се споглеждат, или че лицата им ще се озарят от разбиране, или че из залата ще се разнесе някаква въздишка на облекчение, като доказателство, че недоразумението се е разяснило благополучно и сега всичко може да започне отначало на нова, по-реалистична основа… Във всеки случай нищо такова не стана. От задните редове отново се надигна момчето с библейските очи и попита:

— Бихте ли могли да ни кажете какво е прогресът?

Виктор се почувствува оскърбен. „Но разбира се — помисли си той. — А после ще попитат може ли машината да мисли и има ли живот на Марс. Всичко си идва на мястото.“

— Прогресът — каза той — е движение на обществото към такова състояние, когато хората не се убиват, не се потискат и не се измъчват един друг.

— Ас какво се занимават? — попита пълничко момче отдясно.

— Пият и си похапват quantum satis 8 8 quantum satis — колкото трябва (лат.) — Бел. прев. — промърмори някой отляво.

— Защо не? — отвърна Виктор. — В историята на човечеството няма чак толкова много епохи, когато хората са можели да пият и да си похапват quantum satis . За мен прогресът е движение към онова състояние, когато никого не потискат и никого не убиват… А с какво ще се занимават тогава хората, според мен, не е толкова съществено. Ако щете — за мен са важни необходимите условия за прогреса, а достатъчните условия сами си идват с времето…