Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Може би ви интересуват литературни анекдоти? — попита той подкупващо. — Как ходих на лов с Хемингуей. Как Еренбург ми подари руски самовар. Или какво ми каза Зурзмансор, когато се видяхме веднъж в трамвая…

— Наистина ли сте се срещали със Зурзмансор? — попитаха от залата.

— Не, шегувам се — каза Виктор. — И така, какво решаваме за литературните анекдоти?

— Може ли един въпрос? — изправи се едно пъпчиво момче.

— Да, разбира се.

— Какви бихте искали да бъдем след време?

„Без пъпки“ — хрумна му, но пропъди тази мисъл, защото разбра, че става напечено. Въпросът беше силен. „Бих искал някой да ми каже какъв ми се ще да бъда сега“ — помисли си той. Но трябваше да отговори.

— Умни — изстреля той напосоки. — Честни. Добри… Бих искал да обичате работата си… и да работите само за благото на хората. („Говоря глупости — помисли си. — Но как да не ги говоря при тези обстоятелства?“) Горе-долу такива неща…

Залата зашумя тихо, после някой попита, без да става:

— Наистина ли смятате, че войникът е по-важен от физика?

— Аз?! — възмути се Виктор.

— С такова впечатление останах, когато прочетох вашата повест „Бедата идва в полунощ“.

Говореше едно светлорусо мъниче на не повече от десет години. Виктор изпъшка. „Бедата“, независимо дали беше добра или лоша книга, в никакъв случай не беше детска. Тя до такава степен не беше за деца, че нито един критик не можа да разбере за какво става дума всъщност: всички я смятаха за порнографско четиво, подронващо обществения морал и националното самосъзнание. И което беше най-ужасното, това светлорусо мъниче имаше основания да смята, че авторът па „Бедата“ намира войника „по-важен“ от физика — поне в някои отношения.

— Работата е там — рече Виктор, искрено развълнуван, — че… как да ти кажа… Всичко се случва.

— Изобщо нямам предвид физиологията — възрази светлорусият мъник. — Говоря за общата концепция на книгата. Може би „по-важен“ не е точната дума…

— И аз нямам предвид физиологията — съгласи се Виктор. — Искам да кажа, че човек може да изпадне в положение, когато равнището на знанията няма значение.

Бол Кунац взе от залата две нови бележки и му ги предаде: „Можем ли да смятаме някой човек за добър и честен, ако работи в името на войната?“ и „Кой човек според вас е умен?“ Виктор започна с втория въпрос — той беше по-лесен.

— Умен човек — започна да обяснява той — е онзи, който съзнава несъвършенството и ограничеността на своите знания, стреми се да ги попълни и успява да постига това… Съгласни ли сте с мен?

— Не — отговори едно хубаво момиче, ставайки.

— Защо?

— Вашето определение не е функционално. Като се ползва от него, всеки глупак може да реши, че е умен. Особено ако околните подкрепят неговото мнение.

„Да — помисли си Виктор. Почувствува, че го обзема лека паника. — Това не ти е да разговаряш с братята писатели.“

— До известна степен сте права — каза той, преминавайки неочаквано за себе си на „вие“. — Но работата е там, че понятията „глупав“ и „умен“ поначало са исторически и по-скоро субективни понятия.

— Значи вие самият не се наемате да разграничите глупака от умния човек? — обади се от задните редове мургаво същество с дивни библейски очи и остригана до голо глава.

— Защо решихте така? — попита Виктор. — Наемам се. Но не съм сигурен, че винаги ще се съгласите с мен. Има един стар афоризъм, който гласи, че глупакът просто е инакомислещ… — Обикновено тази поговорка предизвикваше смях сред слушателите, но този път залата мълчаливо очакваше да продължи. — Или инакочувстващ — добави Виктор.

Усещаше остро разочарованието в залата, но не знаеше какво още да каже. Не се получаваше контакт с тях. Обикновено аудиторията лесно възприема позицията на лектора като своя, съгласява се с неговите разсъждения и на всички им става ясно що за хора са глупаците, като при това се подразбира, че тук, в тази зала, глупаци няма. В най-лошия случай аудиторията не се съгласява и се настройва враждебно, но и тогава човек лесно може да се измъкне, защото остава възможността да уязвява и да осмива, а да спориш сам срещу мнозина не е трудно, защото противниците винаги си противоречат взаимно и сред тях винаги се намира един, който е най-шумен и най-глупав, така че можеш да се подиграеш с него за всеобщо удоволствие.

— Не ми е съвсем ясно — каза хубавото момиче. — Вие искате да станем умни, тоест според вашия афоризъм трябва да мислим и да чувствуваме нещата като вас. Но аз съм чела всичките ви книги и открих в тях само отрицание. Никаква позитивна програма. От друга страна, вие бихте искали да работим за благото на хората. Тоест — фактически за благото на тези мръсни и неприятни типове, с които са пълни вашите книги. А вие нали отразявате действителността, така ли е?