Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Нима стигате и до бой? — учуди се простодушно Теди.

— А ти как мислиш! Като напишат за теб хвалебствена статия, че не си пропит от националното самосъзнание, тръгваш да търсиш критика, а той вече е с компания — и всички са млади, здрави момчета, деца на президента…

— Виж ти! — каза Теди със съчувствие. — И как приключва историята?

— Всеки път — различно. И добре, и зле.

Пред входа спря джип, вратите се отвориха и прикривайки се под един шлифер, под дъжда излязоха младият мъж с големите очила и куфарчето, придружен от високия му спътник. Дългият наблюдаваше внимателно, с някакъв професионален интерес, как портиерът изхвърля през въртящата се врата последния хулиган, който още не беше съвсем дошъл на себе си.

— Жалко, че този го нямаше — прошепна Теди, посочвайки с поглед дългия. — Виж, ето това е майстор! Не е като теб. Професионалист, разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Виктор, също шепнешком. Младият мъж с куфарчето и дългият притичаха в ситен тръс покрай тях и се скриха във входа. Голем вървеше, без да бърза, подир тях, и вече се усмихваше отдалеч на Виктор, но на пътя му се изпречи господин Зурзмансор с белия пакет под мишница. Той изговори нещо полугласно, след което Голем моментално престана да се усмихва и се върна в колата. Зурзмансор се вмъкна на задната седалка и джипът потегли веднага.

— Ех! — каза Теди. — Напразно се бихме, господин Банев. Хората заради него кръвта си проливат, а той се качи в чужда кола и замина.

— Не говори така, Теди — рече Виктор. — Остави болния и нещастен човек, днес е той, утре може да си ти. Ние с теб сега ще отидем и ще си пийнем, а него го откараха в лепрозориума.

— Знаем ние къде го откараха! — не се примири Теди. — Нищо не разбираш ти от нашия живот, писателю.

— Откъснал съм се от нацията?

— Дали от нацията или не от нацията, но не познаваш нашия живот. Поживей малко при нас и ще видиш: колко години вече вали дъжд, на полето всичко е изгнило, децата изпуснахме… Какво да ти обяснявам — в града не е останала нито една котка и сега няма спасение от мишките… Ех! — каза той и махна с ръка. — Хайде да влизаме!

Върнаха се във фоайето и Теди попита портиера, който отново бе заел поста си:

— Какво, много неща ли потрошиха?

— А, не — отвърна портиерът. — Можем да смятаме, че ни се размина. Счупили са един лампион, омазали са стената, но аз прибрах парите на тоя… на последния. Ето, вземи ги!

Броейки парите в движение, Теди влезе в ресторанта. Виктор го последва. В залата отново цареше спокойствие. Младият мъж с големите очила и дългият вече скучаеха пред бутилка минерална вода и поглъщаха меланхолично обичайната вечеря. Диана седеше на предишното си място, много живнала и много красива, и дори се усмихваше на заелия своето кресло доктор Р. Квадрига, когото обикновено не можеше да понася. Пред Р. Квадрига имаше бутилка ром, но той все още беше трезвен и поради тази причина изглеждаше странно.

— Честита победа — поздрави той мрачно Виктор. — Съжалявам, че не присъствах поне като мичман.

Виктор се стовари в креслото.

— Красиво ухо — отбеляза Р. Квадрига. — Къде успя да се сдобиеш с него? Като гребен на петел е.

— Коняк! — рече настойчиво Виктор и Диана му наля коняк. — На нея и само на нея съм задължен за победата си — каза той и посочи Диана. — Плати ли дамаджаната?

— Тя не се счупи — отговори Диана. — За каква ме вземаш? Но как се строполи онзи! Господи, колко красива гледка! Ако всичко ставаше така…

— Да започваме — каза мрачно Р. Квадрига и си наля пълна чаша ром.

— Търкулна се като манекен — рече Диана. — Като кегла… Виктор, на теб всичко ли ти е цяло? Видях как те ритаха.

— Най-важното си е цяло — отвърна Виктор. — Специално го пазих.

Доктор Р. Квадрига изсмука шумно последните капки ром от чашата, точно както каналът на мивката изсмуква остатъка от водата след измиването на съдовете. Очите му веднага станаха сънливи.

— Ние се познаваме — побърза да каже Виктор. — Ти си доктор Рем Квадрига, а аз — писателят Банев…

— Престани — отвърна Р. Квадрига. — Съвсем трезвен съм. Но ще се отрежа. Това е единственото, в което съм сигурен в момента. Няма да повярвате, но когато дойдох тук преди половин година, бях абсолютен трезвеник. Имам болен черен дроб, катар на червата и още нещо на стомаха. На мен ми е абсолютно забранено да пия, а сега пия по двайсет и четири часа в денонощието… Абсолютно на никого не съм нужен. През целия ми живот не ми се беше случвало такова нещо. Дори не получавам писма, защото старите ми приятели седят в затвора без право на кореспонденция, а новите са неграмотни…