Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Все едно.

— Как така — все едно? Мислиш, че ми е лесно да работя, след като съм те къпал във ваната? Направих шест варианта с описание на този процес, и шестте не ставаха за нищо.

— Дай да ги прочета.

— Те са само за мъже — рече Виктор. — Освен това ги изхвърлих, нали ти казах? И изобщо — в тях имаше толкова малко патриотизъм и национално самосъзнание, че така или иначе не биваше да ги показвам на никого.

— Я ми кажи, а ти как правиш — първо пишеш, а после прибавяш националното самосъзнание, така ли?

— Не — каза Виктор. — Отначало се изпълвам с национално самосъзнание до дъното на душата си: чета речите на господин президента, зубря наизуст богатирските саги, посещавам патриотични събрания. После, когато започна да усещам, че вече ще се пръсна — не че ще повърна, а че направо ще се пръсна — се залавям за работа… Нека да поговорим за нещо друго. Например какво ще правим утре.

— Утре имаш среща с гимназистите.

— Тя ще свърши бързо. А после?

Диана не отговори. Беше се загледала покрай него. Виктор се обърна… Към тях идваше мокрец, в цялото си великолепие — черен, мокър, с черна превръзка през лицето.

— Здравейте — каза той на Диана. — Голем още ли не се е върнал?

Виктор се изуми как се беше променило лицето на Диана. Като на старинна картина. Дори не като на картина, а като на икона. Странна застиналост на чертите — да се чудиш дали е замисъл на голям майстор, или просто безсилие на занаятчия. Тя не отговори. Тя мълчеше и мокрецът също я гледаше мълчаливо, и в това мълчание нямаше никаква неловкост — те бяха заедно, а Виктор и всички останали бяха отделно. На Виктор това никак не му хареса.

— Голем сигурно ще дойде всеки момент — рече той на висок глас.

— Да — каза Диана. — Седнете, почакайте го.

Гласът й беше обичайният и тя се усмихваше равнодушно на мокреца. Сега всичко си беше както обикновено — Виктор беше с Диана, а мокрецът и всички останали бяха отделно.

— Заповядайте! — рече весело Виктор и посочи креслото на доктор Р. Квадрига.

Мокрецът седна и отпусна върху коленете си ръцете си, облечени в черни ръкавици. Виктор му наля коняк. С небрежен, но отигран жест мокрецът взе чашата, разклати я, сякаш я претегляше, и отново я постави на масата.

— Надявам се, че не сте забравили? — попита той Диана.

— Да — отвърна Диана. — Сега ще го донеса. Викторе, дай ми ключа от стаята, веднага се връщам.

Тя взе ключа и тръгна бързо към изхода. Виктор запали цигара. „Какво става с теб, приятелче? — каза си той. — Прекалено много неща ти се привиждат напоследък. Станал си някакъв нежен, чувствителен… Ревнив. Напразно. Всичко това изобщо не те засяга — всички тези бивши съпрузи, всички тези странни познанства… Диана си е Диана, а ти си си ти. Импотентен ли е Росшепер? Импотентен е. А и теб това те чака…“ Знаеше, че нещата не са чак толкова прости, че някаква отрова вече е проникнала в него, но си каза: „достатъчно!“, и засега — в момента, днес — успя да убеди себе си, че наистина е достатъчно.

Мокрецът седеше срещу него, неподвижен и странен, подобен на чучело. От него лъхаше на влага и на още нещо — някаква болнична миризма. „Бих ли могъл да предположа, че някога ще седя на една маса в ресторант с мокрец? Прогресът, момчета, полека-лека се разпростира нанякъде. Или всъщност ние вече сме станали някак всеядни: дали най-сетне сме осъзнали, че всички хора са братя? Човечество, приятелю мой, гордея се с теб… А вие, господине, ще дадете ли дъщеря си на мокрец?!“

— Казвам се Банев — представи се Виктор и попита: — Как е вашият… пострадал? Онзи, който попадна в капана?

Мокрецът бързо обърна глава към него. „Сякаш гледа през бруствер“ — помисли си Виктор.

— Задоволително — отвърна мокрецът студено.

— На негово място бих подал оплакване в полицията.

— Няма смисъл — каза мокрецът.

— Защо пък? — попита Виктор. — Не е задължително да се оплаче в местната полиция, може да се обърне към окръжната…

— Това не ни е нужно. Виктор сви рамене.

— Всяко ненаказано престъпление поражда ново престъпление.

— Да. Но нас това не ни интересува. Помълчаха. После мокрецът се обади:

— Казвам се Зурзмансор.

— Прочута фамилия — отбеляза учтиво Виктор. — Не сте ли роднина на Павел Зурзмансор, социолога?

Мокрецът примижа.

— Дори не сме от една фамилия — отвърна той. — Казаха ми, Банев, че утре ще говорите в гимназията…

Виктор не успя да му отговори. Зад гърба му някой побутна креслото и един баритон на подрастващ произнесе: