Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Ти какво?

Това пак беше съвсем непонятен въпрос. И аз изрекох предпазливо:

— Ами нищо. Сега си тръгвам.

— Е, върви — промърмори Костя. — Благодаря ти…

Той промълви тези думи вече предпазливо и някак неуверено, сякаш очакваше нещо от мен.

— Нищо друго ли не искаш да ми кажеш? — попитах аз.

— За кое? — попита Костя, вече съвсем тихо.

— Ами не знам за кое! — Вече не можех да сдържам раздразнението си. — Не знам защо ме измъкна от Клуба. Казаха ми, че работата била спешна, трябвало още днес, незабавно… Каква работа? Какво ти трябва?

— Кой ти каза? — попита Костя и очите му отново започнаха да шарят бясно.

— Жена ти… Лидия Василиевна ми каза…

И тук се изясни, че не го били разбрали правилно. И жена му, Лидия Василиевна, и тя го била разбрала съвсем накриво, и той изобщо не е настоявал точно днес, незабавно, и нищо никому не е казвал за спешна работа… Очевидно лъжеше, това се виждаше и с невъоръжено око. Но аз продължавах изобщо да не разбирам защо лъже и каква е работата в действителност.

— Хубаво — рекох и махнах с ръка. — Като не са те разбрали, не са те разбрали и толкоз. Оздравял си и слава богу. А аз ще си вървя.

Поех към изхода, а той ситнеше до мен, като ту ме хващаше за ръка, ту ме стискаше за рамото и непрекъснато се извиняваше и надничаше в очите ми, а на стълбищната площадка, до телефонния автомат, се случи нещо съвсем нелепо. Той изведнъж прекъсна несвързаните си брътвежи, вкопчи се в пуловера на гърдите ми, притисна ме с гръб към стената и пръскайки слюнка, изсъска в лицето ми:

— Сорокин, запомни! Нищо не се е случвало, разбра ли?

Това беше толкова неочаквано и дори страшно, че аз изпаднах в същия като вчерашния панически пристъп, когато побягнах от оня вампир Иван Давидович Мартинсон.

— Чакай, какво ти става? — измърморих аз, опитвайки се да откопча от себе си ръцете му, неподозирано силно вкопчени и сякаш вкочанени. — Я върви по дяволите, да не откачи нещо, а? — изкрещях аз с пълно гърло, като най-после откъснах от себе си този бледен паяк и с мъка удържайки го на разстояние, казах:

— Опомни се, чучело такова! Какво се палиш?

Бях много по-силен от него и разбрах, че мога да го удържа, а евентуално и съвсем да го разкатая, така че първоначалният ми пристъп на паника отшумя и остана само гнусливият страх, не за кожата ми, а страх от неудобството, от глупавата ситуация — не дай си Боже, ако някой види как тъпчем по плочките и хрипливо си дишаме в лицата…

Известно време той продължи да се тресе и да повтаря: „Нищо не е имало, разбра ли? Нищо!…“ — а после изведнъж се отпусна и плачливо започна да обяснява, че е станала грешка, че институтът е секретен, че за него нито аз, нито който и да било, та дори и той самият не трябва да знаят, че това не е наша работа, че могат да се случат големи неприятности, че вече са му направили забележка и че ако аз сега кажа някъде макар и дума, ако дори намекна…

Пуснах го. Той разтриваше китките си, мръщейки се, и не спираше да дудне сълзливо едно и също, и беше ясно, че е крайно деморализиран и пак лъже за всичко — от първата до последната дума. И аз пак не разбирах защо лъже и какво се е случило в действителност. Разбирах само, че наистина е станала някаква грешка: там, при асансьора, ужасен от смъртта, Костя наистина ми беше издрънкал нещо забранено… Макар че откъде този стихоплетец Кудинов, специалистът по юбилейни и празнични рими, може да знае нещо забранено? А може би страшният Мартинсон в своя клозет зад скелетите фабрикува наркотици, а Костя тайно ги разпространява? Не, сега не изпитвах към него нищо, освен отвращение и силно желание да съм далеч оттук.

— Хубаво, хубаво — изрекох аз колкото се може по-спокойно. — Какво подскачаш? Че какво ме засяга всичко това… Като е нямало нищо, значи е нямало. Да не би да споря?

Той подхвана обясненията си за трети път, аз го отместих от пътя си без капка жал и тръгнах да слизам по стълбите с цялата бързина, на която съм способен. Краката ми трепереха, остра болка пронизваше дясното ми коляно и непрекъснато изпитвах желание да се изплюя. Не се извърнах, когато подире ми долетя съскащ вик:

— Помисли за себе си! Сорокин! Сериозно ти говоря! Ако не се брои интонацията, съветът беше добър. И само като си помисли човек, че ако онова добиче Льоня Шибздата не ми се беше обадил, нямаше да се случи нищо подобно… Да, властелинът на съдбата ми хубавичко се беше потрудил днес, няма що… Не, момчета, бързо вкъщи, при моето коняче и Синята папка!