Аркадий Стругацки - Куца съдба

Провървя ми — хванах такси веднага и след половин час с шофьора намерихме болницата в Бирюлево. Когато влязох в стаята, Костя бе седнал на леглото по турски и с отвращение остъргваше от чинията остатъците от гриса. Носеше болнична пижама, дамгосана с болнични клейма, но инак не изглеждаше зле. Разбира се, сега не бих го окачествил като румен здравеняк, физиономията му беше прекалено бледа, но вече по нищо не приличаше и на смъртник, макар че брадата му беше омазана — с каша от грис.

Стаята беше с шест легла и до прозореца лежеше един на система, но другите пациенти липсваха, бяха отишли да гледат хокей.

Когато ме видя, Костя скочи чевръсто и така устремно се шурна към мен, че аз се ужасих да не би да се е засилил да ме прегръща. Но той се ограничи с ръкостискане и със сърдечно раздрусване на десницата ми. Той стискаше и раздрусваше ръката ми, и не спираше да говори като картечница, като, кой знае защо, непрекъснато се озърташе назад, към тялото със системата. Не ми даваше дума да продумам. Разказваше ми как първо е повръщал, после е получил разстройство, как първо са му промивали стомаха, а после червата, как са му били инжекции, как са го масажирали и са му давали да вдишва кислород. А през цялото това време се оглеждаше и като ме настъпваше по краката, ме избутваше към вратата.

— Какво се блъскаш? — възмутих се най-сетне аз в коридора.

— Хайде да поседнем — покани ме той. — Ей там, на пейката под палмата.

Седнахме. Коридорът беше съвсем празен, само в далечината дежурната сестра потракваше с някакви стъкленици, а Костя продължаваше да говори, макар възбудата му да беше видимо спаднала. Сметнах, че необузданата му радост при моята поява се дължи на еуфорията от необузданото чувство на благодарност и си помислих: „Виж ти, макар и добиче — все пак има чувства!“ И сега, използвайки още първата пауза, аз с благоразположение се осведомих:

— Значи онова ти помогна, а?

— Кое онова? — бързо попита той.

— Ами този твой… матусиал…

— Да! — възкликна той със задавен от възторг глас и отново ме сграбчи за ръката. — Да! Ако не беше това… А тука, разбираш ли, веднага ти промиват стомаха под налягане, представяш ли си? А каква клизма ми направиха тия гадове! Знаеш ли, едва днес разбрах колко страшно е било онова мъчение на Инквизицията, при което те напомпват с вода отзад… Вярваш ли ми, очите ми изхвръкнаха, направо съм за офталмолог!

И той подхвана за втори път същата песен: как е повръщал и се е продрискал и така нататък. При това остроумничеше — понякога доста удачно, общо взето се опитваше да представи всичко в хумористичен аспект, но зад този хумор се усещаше нездравословно напъване и много скоро ми хрумна, че това не е никаква еуфория от благодарност, а сигурно у него клокочи и се излива преживеният ужас от смъртта. Тъкмо се бях наканил да го потупам успокоително по коляното, когато той изведнъж млъкна и почти шепнешком попита:

— Ти какво гледаш така?

— Как? — сащисах се аз. — Как гледам?

Погледът му прелетя на зигзаг по лицето ми и се шмугна някъде в тъмата, зад палмата.

— Ами никак… — измъкна се той и отново взе да ме гледа. — А ти май днес си фиркан. Пийнал си, а?

— Минала работа — казах аз и не се стърпях да допълня: — Ако не беше ти, и досега да си седя там с удоволствие…

— Е, нищо! — рече той и направи лекомислен жест. — Утре или вдругиден ще ме изритат оттук и пие с теб тепърва ще седнем па маса. Знаеш ли какво коняче ще те черпя? Изпратиха ми го от Кавказ…

И той започна да ми разказва какво коняче са му изпратили от Кавказ. Да разказваш за коняче е също толкова безсмислено и противоестествено занимание като да описваш с думи красотата на музиката. Не го слушах. Изведнъж ми се доповръща. Тези бели стени, тази миризма — дали на хлор, дали на смърт, бялата престилка на сестрата, който се мержелееше в далечината, празните банки на системите, оставени до вратите… болница, тъга, място на отчуждение… За какъв дявол седя тук? Нали не съм се натровил аз, в края на краищата!

— Слушай… — казах решително аз. — Извинявай, ама дъщерята трябва да дойде днес…

— Да, да, разбира се! — възкликна той. — Върви! Много ти благодаря, че дойде…

Той стана. Аз също станах — вече съвсем слисан. Известно време мълчахме, като се гледахме в очите. Бях объркан, изобщо не можех да проумея как така той с такава настойчивост, чрез жена си и администратора, ме беше накарал да дойда тук само за да ми разкаже два пъти, с всички подробности, как са му промивали стомаха и червата? Стори ми се, че и Костя, кой знае защо, страшно се обърка. Виждах го в очите му. И изведнъж ме попита, пак почти шепнешком: