Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Критиката е наука — продължи Слава, като гледаше Жора от упор. — Как да се свърже, да се съотнесе истерията на твореца с нуждите на обществото, разбираш ли ме? Да се открие съотношението между тежките мъки на твореца и всекидневния живот на социума — ето това е задачата на критиката. Разбираш ли ме?

Тази мисъл се видя на социума толкова разумна и интересна, че всички започнаха да искат едни от други хартия и молив. За да си я запишат. Оказа се, че никой няма хартия и молив, така че викнахме Анушка, изврънкахме от нея огризка от молив и лист от тефтерче и Петка настоя Слава да повтори формулировката си. Слава усърдно се опита, но не успя. Жора Наумов също не успя и само обърка работите, като вплете някаква квинтесенция, и докато те вдигаха врява, като се прекъсваха едни други, аз си помислих, че както и да се определя критиката, от нея няма никаква полза, но пък вредата е безмерна. Нашата критика не се занимава с никакви квинтесенции на творческата истерия, а се занимава с нивелиране на литературата, с цел удобство при уреждане на личните и вкусовите си сметки с писателите. Такива ми ти работи.

Пих и замезих с парченце изстинал бифтек. Междувременно спорът за критиката по естествен начин се прехвърли върху хонорарната политика.

Лично аз гледам просто на хонорарната политика: колкото повече, толкова по-добре, всички писателски разговори за материалното стимулиране не струват пукната пара. Ето, Съюзният Охльо непрекъснато крещи, че ако му плащали като на Алексей, той би писал като Лев. Лъже халтураджията. Колкото и да му се плати, винаги ще пише като задник. Дай му петстотин, че и седемстотин рубли за авторска кола, все едно и също ще си дудне: да се учите добре, деца, е много добро нещо, а да се учите лошо е безобразие, и не се дръжте лошо с по-малките. И така или иначе, него ще го издават благополучно, защото на всяка детска редакция са отпуснати, да речем, тридесет процента издателска площ за ученическа литература, а дали за тия тридесет процента ще има достатъчно добри писатели — това вече е отделен въпрос. По подразбиране ще са достатъчно. А пък на Валя Демченко и двеста, и сто рубли да му плащат, пак ще пише добре. Няма да пропише по-зле, защото му плащат по-малко, макар че не са предвидени никакви площи за неговия критически урбанизъм, а рецензентите му се нахвърлят като псета…

В този момент някой ме докосна по рамото и аз видях дежурния администратор Лидия Николаевна. Тя сухо ме уведоми, че ме търси вече цял час, че от болницата се е обадил Константин Илич Кудинов и е помолил да отида незабавно при него. Не знам какви ги е надрънкал този симулант, но тя беше дяволски нелюбезна. Според мен си беше навила на пръста, че аз съм обещал да отида при болния си приятел, а вместо това съм се запил, предавайки всичко и всички. Пак съм виновен. В какво, питам се?

Дадох на Славка пари да плати сметката ми и с твърда крачка се отправих по килимената пътечка към фоайето.

Ярко осветената ни зала вече беше пълна, нямаше никакви свободни места, тук-там масите бяха събрани за голяма компания, тютюневият дим се стелеше на талази над главите, във вдигнатите чаши ярко блестеше прозирна влага, чуваше се подрънкване на метал при срещата със стъклото и порцелана, звучаха уверения в приятелство, а в далечния ъгъл, до фалшиво разпалената камина, някакъв беловлас мъж с разкошно пухкаво поло декламираше стихове гръмогласно и напевно като проповедник; в другия ъгъл компанията на старата гвардия се беше изправила мирно, с вдигнати пълни чаши на нивото на гърдите, изслушваха тоста, изразяващ най-крайни упования, и вероятно съжаляваха само за това, че сега няма да може, както по времето на предишния директор на Клуба, след пресушаването на чашите да ги ударят с един замах в пода и да размажат парчетата с ток; и вече вървеше от маса на маса приветливо усмихнатият, не твърде известен на читателите, но много обичан тук Шура Пекльований, потупваше седящите по гърбовете, свеждаше се над дамските ръчички и все отказваше поканите да седне, защото се беше запътил към точно определена маса: той винаги абсолютно точно знаеше на коя маса трябва да седне днес; и шумно, с глъчка, вече слизаше по дървените стълби от галерията в залата кохортата на критиците и литературоведите, чието заседание бе приключило току-що; след като стигнеше долу, се разтичаше между масите, здрависваше се, присядаше при компаниите, сбогуваше се; а след този кръговрат, и самия център на залата, хипарстващи младоци напористо гощаваха главния редактор на едно провинциално списание, квадратен, дори кубичен човек на Изтока с тюбетейка на главата и стандартно сако, чиито ревери бяха обсипани с непонятни значки… Този прекрасен живот вреше и кипеше, а пък аз пак трябваше да се влача на майната си и унило си мислех още какъв номер ще ми погоди онзи, който се разпорежда със съдбата ми…