Аркадий Стругацки - Куца съдба

Бре, я го виж ти него, Петка Скоробогатов, нашия Съюзен Охльо. Изпих чаша водка и започнах да разсъждавам по въпроса, че на този свят вече нищо не може да се измисли. Вече всичко е измислено. Спомних си как преди около петнадесет години покойният Анатоли Ефимович веднъж се открехна пред мен и ми разказа замисъла на новата си комедия. Събитията в нея се развиваха в писателския творчески дом, където някакъв изобретател замъкнал фантастичния си апарат… Как му викаше? Нещо много нескопосано беше, доколкото се сещам… Да! „Изпитал“! Измервател на писателския талант. Писателите първо се зарадвали, от глупост — демек, най-после ще се разбере, че Иванов е боклук, а аз съм гений. Но после, когато машината започнала да ги дарява с обективната истина… Общо взето, май пяха направили машината на винтчета, а срещу изобретателя бяха написали съвместен донос с всички произтичащи от него последствия… И колко се огорчи тогава Анатоли Ефимович, когато аз с хиляди извинения и оправдания му дадох да прочете „Мензура Зонли“ на Акутагава, написана през шестнадесета година и издадена у нас на руски в средата на тридесетте години! Нищо не може да се измисли. Всичко, което измисляш, или е измислено преди теб, или се случва в действителност.

Ударих с юмрук по масата и като гледах Петка Скоробогатов право в свинските очички, цитирах, така високо, че ме чу цялата зала:

— „Откак изобретиха това чудо, дойде краят на всички тия писатели и художници, които търгуват с кучешко месо, а ни го пробутват за агнешко!“

След което станах и поех към тоалетната. Вече бях доста наквасен. Усещах го по изтръпването на бузите и по непрекъснато напиращото желание да издавам напред долната си челюст. Май стига толкова за днес. Време беше да се връщам у дома, още повече, че можеше да се отбие Катка с поръчаните продукти, пък и бутилката коняк още не беше преполовена. А и имаше още нещо, което трябваше да свърша вкъщи. Но какво точно?

На връщане се сетих. Трябваше да се обадя и да попитам как е поетът Костя Кудинов, дали не е хвърлил топа. Щото и тука си пия водка с Петка Скоробогатов и с моя Съюзен Охльо, а междувременно Костя като нищо може да бере душа. Несправедливо е.

Слушалката в апартамента на Костя вдигна жена му. Гласът й звучеше горе-долу добре, достатъчно бодро. Аз се пред-ставих и попитах:

— Е, как е Костя?

— Леле, колко хубаво, че се обадихте, Феликс Александрович! Току-що бях при него, тъкмо влизам… Той много, ама много ви моли да го посетите, Феликс Александрович!

— Задължително — казах аз. — А как е той, като цяло?

— Ами всичко се размина, слава богу. Значи ще наминете?

— Общо взето… — измънках аз. — Може би утре, по това време.

— Не! Не, Феликс Александрович, той моли на всяка цена днес! Така ми каза: ще се обади Феликс Александрович и ти му кажи ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да мине днес! Понеже е много спешно, много важно…

— Хубаво, добре… — отвърнах аз и си казахме довиждане. Никога недей прави добрини, мислех си аз на връщане в ресторанта. Почнеш ли веднъж, няма край. При това, обърнете внимание, нито дума на благодарност. Цял ден се разкарвам из Москва заради този симулант, колко страх брах само, а вечерта — моля ви се, пак всичко отначало, пак се мъкни някъде като камила, и нито дума благодарност…

Гарик вече го нямаше, той беше отишъл на своя семинар, а на неговото място на масата седеше един приятел на Петка. По физиономия го познавам, запознавали са ни на няколко пъти, обаче нито помня името му, нито имам представа какво отношение има към литературата. Според мен той по цели дни стърчи в нашата билярдна и с това се изчерпват всичките му отношения със съветската литература.

И докато ме е нямало, на масата се беше появила голяма бутилка пшенична водка, а до нея, както често се случваше, се беше появил добрият ми приятел от съседния вход, Слава Крутоярски — кльощав, с мургаво лице, дългокос, с плътно впити дрехи от имитация на дъбена с хром кожа, човек склонен към теоретизиране.

— Що е критиката? — питаше той Жора Наумов, вече свалил и закачил на облегалката на стола мъхестото си сако. — При това ти говоря не за онази критика, която имаме сега, нали ме разбираш?

Слава винаги след всяко второ изречение питаше събеседника си дали го разбира.

Жора важно кимна в смисъл, че да, разбира; и Валя Демченко също кимна, замислено; и аз, сядайки, кимнах за всеки случай; и дружно закимаха и Петка, и неговият приятел, при това толкова енергично, че изплискаха водка от чашите си.