Аркадий Стругацки - Куца съдба

Но не успях да се насладя мислено на второто, защото изведнъж изпитах някакво неудобство, някакво притеснение и когато се върнах към действителността, открих, че вече пътувам с бясна скорост в метрото, а над мен са надвиснали пиша дългучи със сакове „Адидас“, а в процепа между тях ме фиксират през стъклата на очилата нечии светли очи. Само за секунда мернах тези очи, както и рижата скандинавска брадичка и белия шал между реверите на карираното палто, а после влакът забави скорост, дългучите затвориха процепа и моят наблюдател изчезна от полезрението ми.

Стори ми се, че той ме гледа неприлично вторачено, сякаш нещо с дрехите ми не е наред или лицето ми е изцапано. За всеки случай аз дори проверих дали в бързането не съм си сложил шапката наобратно. Впрочем, когато след минута между дългучите отново се образува процеп, наблюдателят ми кротко дремеше на седалката, с кръстосани върху корема ръце — мъж на средна възраст с очила с метални рамки и карирано палто, каквито бяха на мода преди няколко години. Помня, че тези палта ме смайваха с това, че имаха две лица: от едната страна, например, бяха черни на сиви карета, а от другата — сиви на черни карета.

Този мимолетен епизод все пак ме отвлече от гастрономическите ми видения и аз, кой знае защо, се сетих как лежах в болница и цял месец ме храниха с чудовищно безвкусна, специално преварена храна, от която ме хвана такава депресия, че лекарите в края на краищата разрешиха на Катка да ми донесе студено печено пиле. А за това какво предстои в това отношение на натровения Костя, направо не ми се мислеше. Пък и нямах време за подобни мисли, защото влакът спря на спирка „Кропоткинска“ и аз се забързах към изхода.

Недовиждащата дежурна на вратата на Клуба ми поиска писателската карта и аз за кой ли път се опитах да й обясня, че вече четвърт век съм писател и поне от пет години минавам покрай нея, дъртата вещица. Тя не повярва на нито една моя дума, но в този момент чичо Коля се обади с ниския си протяжен глас:

— Свой човек е, Маря Трофимовна!

И аз бях пуснат да вляза.

Докато си приказвахме с чичо Коля за времето, аз подчертано бавно свалих дрехите си, взех от парапета листа на клубния вестник, като оставих вместо него една паричка, сресах косата и мустаците си, кланяйки се на отраженията на познатите, изникващи в дъното на огледалото, а после, като продължавах да отвръщам с поклон на поклоните, изпълвайки се с топлото усещане за уют, загърбил всичко, причиняващо неудобство и тревога, бодро закрачих към залата на ресторанта.

А после всичко тръгна по програма, с едно-единствено отклонение — нямаше мариновани гъби. Докато дояждах гъстата месна солянка, към масата ми започна да се присламчва обичайната компания. Първи дойде Гарик Аганян, на който след час му започваше семинарът. Затова той не си поръча пиене, а нещо колкото да не е без хич. Не успяхме да си кажем и две думи, когато откъм масата в далечния ъгъл тръгна към нас Жора Наумов. В едната си ръка държеше полупразна гарафа, а в другата чиния с остатъци от столична салата. Разбра се, че днес сутринта се е отбил в Москва, пътьом от Краснодар за Талин. Разбра се, че на юг има изгледи за добра реколта, а що се отнася до останалото, то както винаги си е в божиите ръце. И тутакси на нашия хоризонт изникна и Валя Демченко, стиснал под мишница новото си бастунче с дръжка във вид на лъвска лапа.

Обсъдихме бастунчето, поговорихме си за реколтата на зимните сортове пшеница и за миналогодишното нашествие на филоксерата 6 6 Болест по лозята. — Бел. ред. ; Гарик, чертаейки с вилица по покривката, ни обясни как трябва да се разбира появилата се в централната преса малка статия, озаглавена „Дупка във Вселената“, след което аз разказах за днешните злощастия на двама ни с Костя Кудинов.

Това мое съобщение предизвика вяла и не съвсем очаквана от мен реакция. Гарик промърмори с пренебрежение:

— Нищо, ще изплува, лайното не потъва.

Валя лениво цитира стария, измислен от него самия майтап за Костя:

— Вчера в Бялата зала помощник-председателят на Чуждестранната комисия, другарят Кудинов, взе група писатели от Парагвай (пауза) за група писатели от Уругвай…

А Жора Наумов, докато разглеждаше света през чашката с водка, ни преразказа изказването на студента от Литературния институт Костя Кудинов — в ония времена румен, кипящ от енергия трезвеник — на общото събрание на курса през незабравимата хиляда деветстотин четиридесет и девета година. Когато Жора приключи разказа си, всички помълчаха, а после Валя попита с интерес: