Аркадий Стругацки - Куца съдба

Обаче се оказа, че оня, който беше длъжен да управлява съдбата ми, все още е пълен със сили.

— Феликс! — рече Костя с толкова отчаян глас, че санитарите се заковаха на място, очаквайки продължението. — Господ те изпрати, Феликс…

В този миг той обели очи и млъкна. Обаче веднага заговори, когато санитарите, без да изчакват продължението, потеглиха. Говореше объркано, доста неясно, като от хриптене рязко минаваше на шепнене и постояноно настояваше на записвам, и аз, разбира се, послушно отворих папката, извадих писалката и записах отвътре на корицата „М. Соколники, Богородско шосе, авт. 239, Института, Иван Давидович Мартинсон, лекарство матусалин“. Тоест, сега ми предстоеше да се замъкна до другия край на Москва, да издиря на Богородско шосе някакъв неясен научен институт, а там да открия някой си Мартинсон и да го помоля да ми даде за Костя този матусалин. („Поне две-три капки… Не ми се потта, но въпреки това, да ти даде… Инак ще умра…“) После плъзгащите врати се затвориха и аз останах сам на площадката.

Ще бъда съвсем откровен. Не изпитвах никаква жал, а още повече желание да извършвам тези най-сложни еквилибристики в пространството и в личното ми време. От какъв зор? Какъв ми е този? Едва познат натряскан поет! Че и изказал се против мен — макар и по погрешка, ама „против“, а ме „за“! Аз, разбира се, сега не бих тръгнал да ходя никъде, включително и на улица „Банная“, понеже прекалено се бях разстроил и подразнил от случилото се. Но в този миг от апартамента на Костя излезе и застана до мен пред вратата на асансьора още един човек с бяла престилка. Ако се съди по слушалките и по очилата с рогови рамки — лекарят, добрият доктор Охболи с незапалена цигара „Беломор“ в край-чето на устните. И аз го попитах какво му е на Костя, и той ми отвърна, че при Костя има съмнение за ботулизъм, тежко отравяне с консерви. Изплаших се. Тровил съм се с консерви на Камчатка, за малко не умрях.

Двете половинки на вратата се раздалечиха, ние с лекаря влязохме в асансьора и аз го попитах, след справка със записките върху папката, дали този матусалин ще помогне на Костя. Лекарят ме погледна недоумяващо и аз му прочетох наименованието по срички: ма-ту-са-лин. Но лекарят не знаеше нищо за това лекарство и аз си направих извода, че матусалинът е ново и дори съвсем ново лекарство.

Разделихме се при линейката. Горкият Костя отпътува към новата болница в Бирюлево, а аз поех към метрото.

Продължаваше да не ми се ходи никъде. Признах си честно — беше нещо като прозрение, — че никога не съм изпитвал симпатия към Костя, този съвсем чужд, по същество глупав и бездарен човек. Наистина, ботулизмът му донякъде будеше съчувствие, но будеше и раздразнение, като с всяка минута раздразнението все повече надделяваше над съчувствието. За какъв дявол трябваше аз, един болен човек на възраст, да се влача през целия град до някакъв незнаен институт при някакъв незнаен Мартинсон за някакво незнайно лекарство, за което не е чувал дори лекарят… да бродя и да разпитвам, да търся, а после да се моля и да умолявам — нали самият Костя ми призна, че не му се полага… освен това сто на сто ще се разбере, че никакъв такъв институт не съществува, а дори да съществува, там няма никакъв Мартинсон… че всичко това, общо взето, са бълнувания на Костя, негови видения в безсъзнателен унес, нали човекът се е натровил, при това сериозно…

Затъвайки в непочистения сняг, пързаляйки се на всяка крачка по скритите заледени ровини, аз си пробивах път към метрото, като си измислях все нови и нови оправдания, макар вече да бях съвсем наясно, че колкото повече оправдания си измислям, толкова по-сигурно кривата пътека ще ме преведе през цяла Москва отвъд Соколники при Иван Давидович Мартинсон, а после с трите капки скъпоценен матусалин обратно през цяла Москва — в Бирюлево, да спасявам абсолютно ненужния ми и несимпатичен поет Костя Кудинов…

Слава богу, метрото от нас до Соколники е без прекачвания, по това време (около два часа) няма много народ, така че аз се бутнах в ъгъла и затворих очи. Мислите ми поеха в донякъде по-различна — може да се каже професионална — посока.

За кой ли път си помислих, че литературата, дори най-реалистичната, само много приблизително съответства на реалността, когато става дума за вътрешния свят на човека. Пробвах да се сетя поне за едно литературно произведение, където героят, озовал се в моето или в подобно положение, би си позволил в някаква степен ясно, без никакви извъртания, да изрази нежелание да отиде. Читателят никога не би му простил това. Нищо, че героят все пак ще отиде, ще преодолее хиляди пречки и ще покаже чудеса от храброст, въпреки това образът му така и ще си остане опетнен от някаква нечистоплътност — в очите на читателя и особено в очите на издателя.