Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Всички сте се побъркали — рече Виктор сърдито и смутено.

Той се обърна, ритна вратата и излезе на стълбите. Дъждът сякаш само това и чакаше. До преди миг си бе ръмял лениво, а сега изведнъж се изля същински порой. Мокрецът запъшка тихо, вдигна глава и изведнъж дишането му се учести, сякаш някой го гонеше. Виктор все още се бавеше, оглеждайки се инстинктивно в търсене на някакъв навес.

— Сложете ме на земята — каза мокрецът.

— В локвата ли? — попита Виктор язвително и тъжно.

— Няма значение… Сложете ме долу.

Виктор го положи внимателно върху керамичните плочи на стълбището и мокрецът веднага разпери ръце и се протегна. Десният му крак беше неестествено извит, огромното му чело изглеждаше синкавобяло под светлината на силната лампа. Виктор седна на стъпалото до него. Искаше му се да влезе във фоайето, но това беше невъзможно — как да остави ранения човек под проливния дъжд, а самият той да се прибере на топло. „Колко пъти днес ме нарекоха глупак? — запита се той, докато изтриваше с длан лицето си. — Ох, май много. И това май не е далеч от истината, защото глупак, тъпанар, кретен и така нататък всъщност означават невежа, който упорства в своето невежество. Господи, ама на него наистина му е по-добре под дъжда! И очите си отвори, а и те сега не са толкова страшни… Мокрец. Да, изглежда, по-скоро е мокрец, отколкото очилатко. Как ли е попаднал на този капан? И откъде са се взели тук тези капани? Днес срещам втори мокрец, и двамата имат неприятности. Те имат неприятности и аз също имам неприятности заради тях …“

Диана говореше по телефона в фоайето. Виктор се заслуша.

— Кракът!… Да. Костта е раздробена… Добре… Хубаво… По-бързо, чакаме ви.

Виктор видя през остъклената врата как тя постави слушалката и се затича нагоре по стълбите. „Май че напоследък нещо около мокреците в града не е наред. Около тях се вдига някаква шумотевица. Нещо са започнали да пречат на всички, дори на директора на гимназията. Дори на Лола — спомни си той изведнъж. — Май и тя мърмореше нещо за тях…“ Погледна към мокреца. Той го наблюдаваше.

— Как се чувствате? — попита Виктор. Мокрецът мълчеше.

— Имате ли нужда от нещо? — запита го Виктор, повишавайки глас. — Глътка джин?

— Не викайте — каза мокрецът. — Чувам ви.

— Боли ли ви? — попита Виктор със съчувствие.

— А вие как мислите?

„Изключително неприятен човек — помисли си Виктор. — Всъщност, да е жив и здрав — срещнахме се, а после всеки по пътя си. Освен това го боли…“

— Нищо… — каза той гласно. — Потърпете още няколко минути. Ей сега ще дойдат за вас.

Мокрецът не отговори, смръщи чело и затвори очи. Заприлича на мъртвец — проснат и неподвижен под проливния дъжд. Диана изскочи на стълбите с лекарска чанта, седна до него и взе да прави нещо на счупения крак. Мокрецът запъшка тихо, но Диана не изрече успокоителните думи, които обикновено лекарите казват в такива случаи.

— Да ти помогна ли? — попита Виктор. Тя не отговори.

Той стана и тогава Диана, без да извръща глава, рече:

— Чакай, не си тръгвай.

— Не си тръгвам — отвърна Виктор.

Той гледаше как тя умело поставя шина на крака.

— Ще ми трябваш още — каза Диана.

— Не си тръгвам — повтори Виктор.

— Всъщност можеш да изтичаш до горе. Пийни нещо, докато още има време, но после веднага се връщай.

— Нищо — каза Виктор. — Ще мина и без това.

После някъде иззад пелената на дъжда се дочу рев на мотор, светнаха фарове. Виктор видя някакъв джип да завива внимателно към вратата. Джипът стигна до стълбището и от него се измъкна тромаво Юл Голем със своя неугледен шлифер. Изкачи се по стъпалата, наведе се над мокреца и му хвана ръката. Мокрецът рече приглушено:

— Никакви инжекции.

— Добре — съгласи се Голем и погледна Виктор. — Отнесете го.

Виктор взе мокреца на ръце и го понесе към джипа. Голем го изпревари, отвори вратата и се мушна вътре.

— Дайте го насам — рече той в тъмнината. — Не, с краката напред… По-смело… Придържайте го за раменете…

Докторът сумтеше и се въртеше в джипа. Мокрецът отново заръмжа и Голем му каза нещо неясно, а може би изруга нещо от рода на: „Шестолъчки на шиите…“. После излезе навън, затвори вратата и докато сядаше зад кормилото, попита Диана:

— Обадихте ли им се?

— Не — отвърна Диана. — Да им се обадя ли?

— Вече няма смисъл — каза Голем. — Ще вземат всичко да барикадират. Довиждане.

Джипът потегли, заобиколи цветната леха и се понесе по алеята.

— Да вървим — каза Диана.