Аркадий Стругацки - Куца съдба

Заобиколиха стълбите, промушиха се през люляковите храсти и се озоваха при оградата. Диана я освети. Една желязна пръчка от оградата липсваше.

— Викторе — каза тя тихо, — сега ще тръгнем по една пътека. Ти ще вървиш отзад. Гледай си в краката и нито крачка встрани. Разбра ли?

— Разбрах — отговори покорно Виктор. — Крачка вляво или вдясно се смята за опит за бягство…

Диана се промъкна първа и светна на Виктор. После много бавно се спуснаха надолу. Това бе източният склон на хълма, на който се намираше санаториумът. Наоколо шумоляха под дъжда невидими дървета. Веднъж Диана се подхлъзна и Виктор едва успя да я хване за раменете. Тя нетърпеливо се отскубна и продължи нататък. През минута му повтаряше: „Гледай си в краката… Не изоставай.“ Виктор послушно гледаше надолу, към краката на Диана, които се мяркаха в подскачащия кръг светлина. В началото той все очакваше удар в тила, точно по цицината, или нещо подобно, но после реши: едва ли. Нещата не се връзват. Навярно просто някой психар е избягал — например Росшепер е изпаднал в делириум тременс и ще се наложи да го връщат обратно, заплашвайки го с незаредения пистолет…

Внезапно Диана спря и каза нещо, но думите й не достигнаха до съзнанието на Виктор, защото в следващата секунда той зърна край пътеката нечии блестящи очи, неподвижни, огромни и вторачени изпод мокрото изпъкнало чело, само очи и чело, и нищо повече — нито уста, нито нос, нито тяло, нищо. Плътна влажна тъмнина, и в кръга светлина — блестящи очи и неестествено бяло чело.

— Мръсници — рече Диана със свито гърло. — Така си и знаех. Зверове.

Тя падна на колене, лъчът от фенерчето се плъзна по черното тяло и Виктор видя някаква блестяща метална дъга и верига в тревата, а Диана изкомандва:

— По-бързо, Викторе!

Той клекна до нея и едва в този момент разбра, че това беше капан, а в капана имаше човешки крак. Вкопчи се с двете си ръце в железните челюсти и се опита да ги разтвори, но те едва-едва помръднаха и отново се събраха.

— Глупак! — извика Диана. — С пистолета!

Той скръцна със зъби, хвана се по-удобно, напрегна мускулите си така, че раменете му изпукаха, и челюстите се разтвориха.

— Дърпай — рече дрезгаво той.

Кракът изчезна, металните челюсти отново се затвориха и притиснаха пръстите му.

— Подръж фенерчето — каза Диана.

— Не мога — отвърна виновно Виктор. — Заклещих се. Извади от джоба ми пистолета…

Диана изруга и бръкна в джоба му. Виктор отново разтвори капана, тя постави дръжката между челюстите и той се освободи.

— Подръж фенерчето — повтори тя. — Ще видя как е кракът му.

— Костта е счупена — дочу се в тъмнината напрегнат глас. — Отнесете ме в санаториума и повикайте кола.

— Точно така — каза Диана. — Ей сега. Викторе, дай ми фенерчето и го вдигни.

Тя му светна. Човекът седеше на предишното си място, опрял гръб на едно дърво. Долната половина на лицето му беше закрита с черна превръзка. „Очилатко — помисли си Виктор. — Мокрец. Как ли е попаднал тук?“

— Вземай го де — каза нетърпеливо Диана. — На гърба си.

— Ей сега — отвърна той. Спомни си жълтите кръгове около очите и гърлото му се сви. — Ей сега… — Клекна до мокреца и се обърна с гръб към него. — Прегърнете ме през врата.

Мокрецът се оказа слаб и лек. Не мърдаше и като че ли дори не дишаше, не пъшкаше даже когато Виктор се подхлъзваше, но всеки път тялото му конвулсивно потръпваше. Пътеката беше доста по-стръмна, отколкото Виктор бе предполагал, така че когато стигнаха до оградата, доста се беше задъхал. Промушването на мокреца през пролуката в оградата беше трудна работа, но в края на краищата се справиха и с това.

— А сега къде да го нося? — попита Виктор, когато наближиха входа.

— Засега във фоайето — отвърна Диана.

— Няма нужда — с все същия напрегнат глас рече мокрецът. — Оставете ме тук.

— Тук вали — възрази Виктор.

— Стига сте дрънкали — каза мокрецът. — Ще остана тук. Виктор си премълча и се заизкачва по стъпалата.

— Остави го — каза Диана. Виктор спря.

— За какъв дявол, та тук вали — възпротиви се той.

— Не ставайте глупак — обади се мокрецът. — Оставете ме… тук…

Без да каже нито дума, вземайки по три стъпала наведнъж, Виктор стигна до вратата и влезе в фоайето.

— Кретен — рече тихо мокрецът и отпусна главата си върху рамото на Виктор.

— Тъпанар — каза Диана, догони Виктор и го хвана за ръкава. — Ще го убиеш, идиот! Веднага го изнеси и го сложи под дъжда! Веднага, чуваш ли? Е, какво чакаш?