Аркадий Стругацки - Куца съдба

Свали шлифера си, заключи вратата и тръгна да търси Диана. „Ще се наложи да надникна при Росшепер — помисли си. — Къде другаде може да е?“

Росшепер заемаше три огромни като палати апартамента. В първия наскоро се бяха гощавали: на масите със зацапани покривки бяха натрупани мръсни чинии, пепелници, бутилки, смачкани салфетки и нямаше никой, ако не се броеше самотния собственик на потно плешиво теме, който хъркаше над чиния с желирано ястие.

В съседния апартамент беше страшно задимено. Върху гигантската спалня на Росшепер се подритваха полуразголени момичета, които не бяха местни. Те играеха на някаква странна игра със зачервения като пред мозъчен удар господин кмет, който се зариваше сред тях като свиня в жълъди и също риташе и грухтеше от удоволствие. Тук бяха и господин полицейският началник без горнището на униформата си, господин градският съдия с очи, опулени от нервното задъхване, и някаква непозната чевръста личност със светло-лилаво облекло. Тези тримата разпалено се сражаваха на детския билярд, поставен на тоалетната масичка, а в ъгъла, подпрян на стената, седеше широко разкрачен, облечен с изпомачкания си чиновнически мундир директорът на гимназията и на лицето му беше изписана идиотска усмивка. Виктор вече се канеше да се оттегли, когато някой го задърпа за крачолите. Той погледна надолу и се отдръпна рязко. Пред него, на четири крака, стоеше членът на парламента, кавалерът на ордени, авторът на нашумелия проект за зарибяване на Китчиганските язовири Росшепер Нант.

— Искам на конче — изблея умолително Росшепер. — Хайде да играем на конче! Йо-хо-хо!

Той беше неадекватен.

Виктор се освободи деликатно от него и надникна в последния апартамент. Там видя Диана. Отначало не схвана, че е Диана, а после си помисли кисело: „Много мило!“ Тук беше пълно с хора, някакви полупознати лица на мъже и жени, които се бяха наредили в кръг и пляскаха с ръце, а в средата на кръга Диана танцуваше със същото онова жълтолико конте, притежателя на орловия профил. Очите й блестяха, бузите й горяха, косите й се развяваха над раменете и за нищо не й пукаше. Орловият профил много се стараеше да не пада по-долу.

„Странно — помисли си Виктор. — Какво става? Нещо не е наред. Той танцува добре, направо прекрасно. Като учител по танци. Не танцува, а показва как трябва да се танцува… Даже не като учител, а като ученик на изпит. Много иска да получи шестица… Не, не е това. Слушай, драги, та ти танцуваш с Диана! Нима не забелязваш това?“ Виктор по навик напрегна въображението си. Актьорът танцува на сцената, всичко е добре, всичко е прекрасно, всичко върви, както трябва, без гафове, а в дома му се е случило нещастие… Не, дори не непременно нещастие, просто чака кога ще свалят завесата и ще угасят светлините… И дори не актьор, а външен човек, преструващ се на актьор, който пък, от своя страна, играе ролята на съвсем външен човек… Нима Диана не усеща това? Та той е фалшив. Манекен. Между тях няма нито капка близост, нито капка съблазън, нито сянка от желание… Говорят си нещо, човек изобщо не може да си представи какво точно. Сякаш са две жени… „Не се ли изпотихте? Да, чел съм я, дори два пъти…“ В този момент той видя, че Диана разбута гостите и се втурна към него.

— Хайде да танцуваме! — завика тя още отдалеч.

Някой й прегради пътя, друг я хвана за ръката, тя се отскубна, смеейки се, а Виктор все още търсеше с очи жълтоликия, но все не го намираше. Усещаше неприятно безпокойство.

Тя изтича до него, вкопчи се в ръкава му и го задърпа в кръга.

— Хайде, ела! Тук всички са наши хора — все пияници, измет, събрани от кол и въже… Покажи им как се танцува! Този хлапак нищо не умее…

Тя го вкара в кръга и някой от тълпата изрева: „Ура за писателя Банев!“ Млъкналият за секунда грамофон отново започна да лае и стърже, Диана се притисна към него и после се отдръпна, ухаеше на парфюм и вино, тя беше гореща и Виктор вече не виждаше нищо, освен възбуденото й прекрасно лице и разветите коси.

— Танцувай! — викна тя и той започна да танцува.

— Браво, че дойде.

— Да, да.

— Защо си трезвен? Вечно си трезвен, когато не трябва.

— Ще се напия.

— Днес те искам пиян.

— Ще бъда.

— За да правя с теб каквото си искам. Не ти с мен, а аз с теб.

— Да.

Тя се смееше доволна и танцуваха мълчаливо, без да виждат никого и без да мислят за нищо. Като в сън. Като в сражение. Такава беше тя сега — като сън, като сражение. Диана, Която Я Беше Прихванало… Наоколо пляскаха с ръце и подвикваха, като че ли още някой се опита да танцува, но Виктор го изблъска да не пречи, а някъде наблизо Росшепер викаше проточено: „О, мой бедни пияни народе!“