Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Добре, Теди — каза той. — Благодаря. Запиши на сметката ми всичко, което трябва да платя. Те ще ти кажат кои са моите поръчки. Ще тръгвам.

Дъвчейки старателно чая, той се върна на масата си. Младият мъж с очилата и високият му придружител припряно поглъщаха вечерята си. Пред тях имаше една-единствена бутилка — с местна минерална вода. Павор и Голем бяха разчистили малко място на покривката и играеха на зарове, а доктор Р. Квадрига, обхванал с длани рошавата си глава, мърмореше монотонно:

— „Легионът на свободата е опората на президента.“ Мозайка… По случай щастливия ви имен ден, Ваше Високопре-възходителство… „Президентът е баща па нашите деца.“ Алегорична картина…

— Аз тръгвам — каза Виктор.

— Жалко — рече Голем. — Впрочем пожелавам ви успех.

— Много поздрави на Росшепер — добави Павор и намигна.

— „Членът па парламента Росшепер Нант“ — оживи се Р. Квадрига. — Портрет. Евтин. До кръста…

Виктор взе цигарите и запалката си и тръгна към изхода. Зад него доктор Р. Квадрига рече с ясен глас:

— Предполагам, господа, че е време да се запознаем. Аз съм Рем Квадрига, доктор хонорис кауза, а вас, господине, не си спомням да съм ви виждал…

На вратата Виктор се сблъска с дебелия треньор па футболния отбор „Братя по разум“. Треньорът беше много загрижен и много мокър и направи път на Виктор.

Автобусът спря и шофьорът каза:

— Пристигнахме.

— Санаториумът ли е? — попита Виктор.

Навън имаше гъста, млечнобяла мъгла. Светлината на фаровете се разсейваше в нея и не се виждаше нищо.

— Санаториумът, санаториумът — промърмори шофьорът, докато си палеше цигарата.

Виктор отиде до вратата, слезе от стъпалото и каза:

— Каква мъгла! Нищо не виждам.

— Ще се оправите — обеща му равнодушно шофьорът и се изплю през прозореца. — Намерили място да правят санаториум. Денем — мъгла, вечер — мъгла…

— Приятно пътуване — каза Виктор.

Шофьорът не му отговори. Двигателят изрева, вратата се затръшна и огромният празен автобус, целият остъклен и осветен отвътре като затворен през нощта супермаркет, зави, веднага се превърна в размито петно светлина и се понесе обратно към града. С усилие, опипвайки решетките на оградата, Виктор намери вратата и тръгна слепешката по алеята. Сега, когато очите му вече бяха свикнали с тъмнината, смътно различи пред себе си осветените прозорци на дясното крило и някаква особено дълбока тъмнина на мястото на лявото, където вече спяха капналите от тичане под дъжда „братя по разум“. В мъглата приглушено, като през памук се дочуваха обичайните звуци — свиреше грамофон, дрънчаха съдове, някой крещеше пресипнало. Виктор пристъпваше напред, като се стараеше да се придържа към средата на пясъчната алея, за да не налети случайно на някоя гипсова ваза. Той грижливо притискаше бутилката джин до гърдите си и беше много внимателен, но въпреки всичко скоро се препъна в нещо меко и се плъзна напред на четири крака. Отзад го изругаха вяло и сънено, че не е запалил лампата. Виктор напипа изпуснатата бутилка, притисна я отново до гърдите си, поизправи се, протегна напред свободната си ръка и продължи нататък. Скоро се блъсна в някаква кола, заобиколи я пипнешком и се блъсна в друга. Изруга — оказа се, че там има сума ти коли. Продължавайки да ругае, той започна да се лута сред тях като в лабиринт и дълго не можа да се измъкне и да стигне до смътното сияние, указващо входа към фоайето. Гладките купета на колите бяха влажни от падналата мъгла. Някъде наблизо се кикотеха и го блъскаха с ръце.

Този път фоайето беше пусто, никой не играеше на криеница, никой не играеше и на гоненица, тресейки дебелия си задник, и никой не спеше в креслата. Навсякъде се въргаляха шлифери, смачкани на топка, а някой шегобиец беше закачил шапката си на фикуса. Виктор се качи по застланото с килим стълбище на втория етаж. Гърмеше музика. Вдясно по коридора всички врати към апартаментите на члена на парламента бяха широко отворени и оттам се носеше миризма на мазна храна, тютюн и разгорещени тела. Виктор сви наляво и почука на вратата на Диана. Никой не отговори. Вратата беше заключена, а ключът стърчеше в процепа на бравата. Виктор влезе, светна лампата и сложи бутилката на масичката с телефона. Дочуха се стъпки и той надникна навън. Вдясно по коридора с широка и твърда крачка се отдалечаваше висок мъж с официален черен костюм. На площадката към стълбището той спря пред огледалото, отметна глава и намести възела на вратовръзката си (Виктор успя да зърне жълтеникаво-мургавия му орлов профил и острата брадичка), а после нещо в него се промени, той се прегърби, изкриви се на една страна и като полюляваше неприятно бедрата си, се скри зад една от широко отворените врати. „Суетен тип — помисли си неуверено Виктор. — Ходил е да повръща…“ Погледна наляво. Там беше тъмно.