Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Дай да те разцелувам — каза началникът на полицията.

— Браво! — възкликна кметът. — Умна глава. Дай и аз…

— Дреболия! — каза Росшепер. — Нищо работа… Ще пием ли? Не, остави ме. Да ходим да пием по още едно малко.

— Правилно. По едно малко — и вкъщи.

Храстите отново запращяха, а Росшепер каза вече някъде по-отдалеч:

— Ей, гимназията, забрави да се закопчееш! И под прозореца отново стана тихо.

Виктор отново задряма, стана свидетел на някакъв незначителен сън, а после се разнесе телефонен звън.

— Да — рече дрезгаво Диана. — Да. Аз съм… — Тя се изкашля. — Нищо, нищо, слушам ви… Всичко е наред, според мен той беше доволен… Какво?

Диана разговаряше, пресегнала се през Виктор, и той внезапно почувства как тялото й се напрегна.

— Странно — каза тя. — Добре, сега ще видя… Да… Добре, ще му кажа.

Тя затвори телефона, пролази през Виктор и запали нощната лампа.

— Какво е станало? — попита сънено Виктор.

— Нищо. Спи, веднага се връщам.

През спуснатите си клепачи той гледаше как тя събира разхвърляното си бельо, и лицето й беше станало толкова сериозно, че той се разтревожи. Диана се облече бързо и излезе, оправяйки роклята си в движение. „Росшепер е зле — помисли си той, ослушвайки се. — Не му стигна пиенето на дъртия скопен кон.“ В огромната сграда беше тихо и той чуваше ясно стъпките на Диана в коридора, но тя не тръгна надясно, както бе очаквал, към Росшепер, а наляво. После изскърца някаква врата и стъпките утихнаха. Той се обърна настрани и се опита да заспи отново, но сънят не идваше. Осъзна, че чака Диана и няма да може да заспи, докато тя не се върне. Тогава седна и запали цигара. Подутината на тила му запулсира и той се намръщи. Диана не се връщаше. Кой знае защо, той си спомни за танцьора с орловия профил. „Той пък какво общо има? — помисли си Виктор. — Актьор, който играе ролята на друг актьор, а той пък играе ролята на трети… А, ето каква е работата: той се появи тъкмо оттам, отляво, където отиде Диана. Стигна до площадката пред стълбището и се превърна в конте. Отначало играеше ролята на светски лъв, а после започна да се прави на разхайтен перко…“ Виктор отново се ослуша. Беше необичайно тихо, всички спяха… някой хъркаше… После отново изскърца врата и се чу шум от приближаващи се стъпки. Диана влезе и лицето й беше все така сериозно. Нищо не беше свършило, произшествието продължаваше. Диана отиде до телефона и набра някакъв номер.

— Няма го — каза тя. — Не, тръгнал си е… Аз също… Нищо, нищо, моля ви. Лека нощ.

Тя затвори телефона и постоя малко, загледана в тъмнината през прозореца, после седна на леглото до Виктор. В ръката си държеше цилиндрично фенерче. Виктор запали цигара и й я подаде. Тя запуши мълчаливо, мислейки напрегнато, а после попита:

— Ти кога заспа?

— Не знам, трудно ми е да кажа.

— Но след мен, нали?

— Да.

Тя се обърна с лице към него.

— Нищо ли не чу? Някакъв скандал, сбиване…

— Не — каза Виктор. — Според мен беше много спокойно. Отначало пееха, после Росшепер и компанията му дойдоха да пикаят под нашия прозорец, след това заспах. Те вече се канеха да си тръгват.

Тя хвърли цигарата през прозореца, изправи се и рече:

— Обличай се.

Виктор се усмихна и се пресегна за панталоните си. „Слушам и се подчинявам — помисли си той. — Хубаво нещо е подчинението. Само не трябва да питаш за нищо.“ Той попита:

— Ще хапнем или тръгваме?

— Какво? Първо ще тръгнем, а после ще видим.

— Изчезнал ли е някой?

— Така изглежда.

— Росшепер?

Изведнъж той улови погледа й. Тя го гледаше със съмнение. Май вече малко се разкайваше, че го бе поканила. Явно се питаше: всъщност кой е той, че да го вземам със себе си?

— Готов съм — каза той.

Тя все още се двоумеше, играейки си замислено с фенерчето.

— Е, добре… тогава да тръгваме. Тя не се помръдна от мястото си.

— Може би трябва да отчупя крака на масата — предложи Виктор. — Или, да речем, на кревата…

Диана се сепна.

— Не, кракът няма да свърши работа. — Тя издърпа чекмеджето на масата и извади огромен черен пистолет. — Ето, вземи.

Виктор настръхна, но се оказа, че е спортен малокалибрен пистолет. При това без пълнител.

— Дай патрони — каза той.

Тя го погледна с недоумение, после премести погледа си към пистолета и каза:

— Не. Патрони няма да потрябват. Да тръгваме.

Виктор сви рамене и пъхна пистолета в джоба си. Слязоха във фоайето и излязоха на стълбището пред входа. Мъглата беше понамаляла, ръмеше лек дъждец. Колите пред стълбището ги нямаше. Диана свърна в алеята между мокрите храсти и запали фенерчето. „Глупаво положение — помисли си Виктор. — Страшно ми се иска да попитам какво Става, но не бива да питам. Добре ще бъде да измисля как да попитам. Някак заобиколно. Не да попитам, а така — да подхвърля някоя забележка с въпрос в подтекста. Може би ще Се наложи да се бием? Не ми се иска. Днес нямам желание за нищо. Ще удрям с дръжката на пистолета. Право между очи-те… А как ми е цицината?“ Цицината се оказа на мястото си и го наболяваше. „Обаче задълженията на медицинските сестри в този санаториум са странни… Но нали винаги съм смятал, че Диана е тайнствена жена. Още от пръв поглед и през всичките тези пет дни… Ама че влага, трябваше да пийна малко, преди да тръгнем. Само да се върнем, и веднага ще пийна… Браво на мен. Никакви въпроси не задавам. Слушам и се подчинявам.“