Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Защо, нека да си поплуваме — отвърна Виктор. Сега, когато всичко беше свършило, не чувствуваше нищо друго освен раздразнение.

Във фоайето Диана го хвана под ръка.

— Няма нищо — каза тя. — Сега ще се преоблечеш, ще пийнеш водка и всичко ще започне да ти изглежда хубаво.

— Прогизнахме като мокри песове — оплака се сърдито Виктор. — И може би най-накрая ще ми обясниш какво стана, а?

Диана въздъхна уморено.

— Нищо особено не е станало. Не биваше да забравяме фенерчето.

— А капаните по пътеките — тук, при вас, и те ли са нещо нормално?

— Кметът ги залага, мръсникът…

Качиха се на втория етаж и тръгнаха по коридора.

— Той да не е побъркан? — попита Виктор. — Та това е углавно престъпление. Или наистина е побъркан?

— Не, просто е мръсник и мрази мокреците. Целият град ги мрази.

— Забелязах това. И ние не ги обичахме, но чак да слагаш капани… Какво толкова са им направили мокреците?

— Нали трябва да мразят някого — каза Диана. — На някои места мразят евреите, на други — негрите, а тук — мокреците.

Спряха пред една врата. Диана отключи, влезе и запали лампата.

— Чакай — каза Виктор, оглеждайки се. — Къде ме доведе?

— Това е лабораторията — отвърна Диана. — Изчакай ме за момент…

Виктор остана до вратата, наблюдавайки как тя ходи из огромната стая и затваря прозорците. Под тях тъмнееха локви.

— А какво правеше той там през нощта? — попита Виктор.

— Къде? — произнесе Диана, без да се обръща.

— На пътеката… Та ти знаеше, че е там?

— Виждаш ли — каза тя, — в лепрозориума са зле с лекарствата и понякога идват при нас да молят…

Диана затвори последния прозорец и се разходи из лабораторията, като оглеждаше масите, отрупани с прибори и стъкленици.

— Тъжно е всичко това — каза Виктор. — Що за държава? Където и да отидеш — все измет… Да вървим, че ще замръзна.

— Ей сега — отвърна Диана.

Тя взе от един стол някаква тъмна дреха и я изтърси. Беше мъжки вечерен костюм. Диана го закачи грижливо в шкафа за работното облекло. „Откъде се взе тук този костюм? — запита си Виктор. — При това ми е познат отнякъде…“

— Ето, готово — каза Диана. — Не знам ти какво смяташ да правиш, но аз ще взема един горещ душ.

— Чакай малко, Диана — рече внимателно Виктор. — А кой беше този… дето имаше ей такъв нос… жълтоликият? С когото танцуваше…

Диана го хвана под ръка.

— Знаеш ли — каза след малко, — това беше съпругът ми… Бившият ми съпруг.

Вечерта не пих лекарството си за стенокардията, ама не защото забравих, а понеже някак ме осени, че когато се взема „Сустак“, не бива да се пие алкохол. Затова от сутринта се чувствах много отпаднал, апатичен и непрекъснато се борех със себе си: насила се миех, насила се обличах, разтребвах, закусвах… Останал бе повече от половината коняк, имаше и „Салют“ — сигурно колкото за една пълна чаша, и аз се поколебах дали да не ударя едно срещу махмурлука, но веднага, много ненавреме се сетих, че според днешните лекари синдромът на махмурлука е главен симптом на алкохолизма и се отказах от идеята да избивам клина с клин. „Боже, колко е хубаво, че Клара не е тук и че изобщо съм сам!“ — помислих си аз.

И разбира се, тутакси ми звънна Катка, и разбира се, загрижено, макар не без ехидност, се поинтересува: „Пак ли си разширявал съдовете си?“ И разбира се, пак ми се наложи да лъжа и да се оправдавам, още повече че пак нищо не бях предприел за уреждането на кожено палто в шивашкото ни ателие: оказа се, че тя има намерението да намине днес или утре вечерта, за да ми донесе поръчаните хранителни продукти. Това била цялата работа. Затворихме слушалките и аз от радост гаврътнах един пръст коняк и се посъвзех.

А времето зад прозореца беше станало чудесно. Нямаше помен от снощната фъртуна, сега надничаше слънцето, което не се беше показвало от Нова година, преспата с чудатата извивка на терасата ми весело искреше и, изглежда, беше стегнал студ, защото зад всяка кола на шосето се стелеше шлейф от бяла пара. Налягането се бе стабилизирало и не се очертаваше нищо, което да ми попречи да седна да работя над сценария.

Впрочем преди това три пъти се бях обаждал в ателието — и трите пъти напразно. Редно е да кажа, че тези обаждания имаха чисто ритуален характер: ако човек е сериозен в намеренията си да уреди кожено палто на дъщеря си, той отива лично в ателието, прави сума ти алегорични движения и изговаря сума ти алегорични фрази, постоянно излагайки се на риска да налети или на открита грубост, или на подличко увъртане.