Аркадий Стругацки - Куца съдба

Общо взето, в нашите либерални времена на положителния герой му е позволено да притежава много недостатъци. Позволено му е дори да бъде пияница, дори да свие нещо, оставено без надзор (разбира се, не за лично облагодетелстване). Може да е лош баща и съпруг, мърляч и мухльо, може да е най-лекомисленият и повърхностен човек. Но на положителния герой му е забранено само едно нещо: практическата мизантропия. По-лесно е камила да мине през иглено ухо, отколкото един литературен герой да стане положителен, ако той, героят, си позволи равнодушно да подмине птиче с ранено крило. Така че, съгласно всички литературни норми — и наши, и чуждестранни, — излиза, че аз, Феликс Александрович Сорокин, в най-добрия случай съм нравствен инвалид.

Този извод ме развесели и ми оправи настроението. Първо, днес пак можеше да не ходя до улица „Банная“ под претекст, който не само е съвсем законен, но и високохуманен. Второ… Второ, първото е достатъчно. На връщане ще взема такси, слава богу, пари имам. Отскачам до Бирюлево, давам тоя матусалин и със същото такси отивам право в Клуба…

Започнах да задрямвам и в просъница си помислих колко странно наименование има все пак това най-модерно лекарство. Матусалин. Буди някакви асоциации. Турция. Кой знае защо — Близкия изток. Матусал 5 5 Матусал , др.евр. Метушелах — един от патриарсите в старозаветните предания, праотец на човечеството, известен със своето дълголетие — 969 години. — Бел. ред. . Намерих лесно института. Автобусът спря срещу портала, от двете страни на който по протежение на пустата улица се точеше безкрайна висока ограда. На портала нямаше табела, а до стъпалата, водещи към входа, стоеше с ръце в джобовете някакъв мъж без палто, но с ушанка, чиито уши бяха вдигнати нагоре. Той ме погледна накриво, но не каза нищо и аз хлътнах в жегата на силно отоплената будка. Сигурно трябваше да си продължа по коридорчето, без да се оглеждам нито наляво, нито надясно, но аз не го мога това. Доближих лице до мъничкото прозорче и попитах с подмазвачески глас:

— Как да стигна до Иван Давидович Мартинсон?

Зад прозорчето сбръчкан старчок с опърпан кител пиеше чай от чинийката. Той остави бавно чинийката на масата, извади изпод масата зацапана фуражка с кант и прецизно я нахлузи върху плешивината си.

— Дайте си пропуска — рече той.

Казах, че нямам пропуск. Това признание потвърди най-лошите му опасения. Сякаш още от сутринта го бяха предупредили, че днес ще се опита да мине един без пропуск, та точно този в никакъв случай да не го пуска. Той се измъкна иззад масата, показа се в коридорчето и се изпречи пред турникета. Аз се размрънках и започнах да се моля. Колкото по-жално мрънках, толкова по-непреклонен ставаше жестокият старец и продължи така до мига, в който осъзнах, че препятствието пред мен е непреодолимо, така че без никакви угризения мога да запраша оттук право към „Банная“, а после и в Клуба. С наслада нарекох старчето дърт скапаняк и много доволен от себе си се извърнах и излязох. Да, ама не ми било писано!

— Не те пусна — констатира мъжът с ушанката.

— Дърт скапаняк — обясних му аз.

И тогава мъжът, без някой да го е молил, с голяма охота ми обясни, че сега никой не минава през портала, защото там не пускат никого, така че всички минават през дупката в оградата, на стотина крачки оттук, тъй като не им се заобикаля по Богородско шосе, да вървят с километри покрай оградата. А така минаваш през оградата, през територията и пак през оградата и си при магазина за алкохолни напитки.

Какво друго ми оставаше да направя? Благодарих на добрия човек и спазих точно указанията му. От дупката в оградата през покритата със сняг огромна територия водеше добре отъпкана пътека. Вдясно на пътеката се извисяваше грама-дата на сграда, чието строителство беше преустановено, а отляво — пететажен корпус от бели тухли с широки като на училище прозорци. Изглежда, точно това беше институтът. Към него от пътеката се разклоняваше още една пътечка, също добре отъпкана.

При входа на института (широка ниска площадка и широка остъклена врата под широка бетонна козирка) трима мъже, пак без палта и с шапки-ушанки с щръкнали нагоре уши, разпечатваха контейнер, нашарен с чуждоезични надписи. Подминах ги, изкачих се по стъпалата и влязох във фоайето.

Това беше обширно помещение, облято от светлината на живачни лампи, и вътре беше пълно с хора, които според мен не правеха нищо, а просто стояха на групички и пушеха. Взел си поука, аз не попитах никого за нищо и тръгнах право към гардеробната, където се съблякох, запазвайки мрачното си и угрижено изражение и правейки всичко възможно папката ми да се набива на очи.