Аркадий Стругацки - Куца съдба

После седнах пред пишещата машина и започнах направо от фразата, която бях измислил още вчера, но не бях употребил, а специално я бях запазил за днес, за разгрявка: „Не стреляха по тях, а по другарите им отляво…“ И отначало всичко ми потръгна бързо, бодро и весело, по суворовски, но още след час открих, че седя в отпусната поза и тъпо, за кой ли път, препрочитам последния абзац: „А Комисаря продължава да гледа горящия танк. Под очилата му текат сълзи, той не ги бърше, лицето му е неподвижно и спокойно.“

Вече усещах, че съм забоксувал, забоксувал съм за дълго, безпросветно. И работата не беше там, че не си представях как ще се развиват тепърва събитията: измислил бях всички събития за двайсет и пет страници напред. Не, нещата бяха много по-зле: изпитвах странно усещане, сякаш на мозъка ми му се повдига.

Да, виждах ясно пред себе си и лицето на Комисаря, и наполовина рухналия окоп, и горящия „тигър“. Но всичко това сякаш бе направено от папиемаше. От картон и боядисан шперплат. Като на сцената на западнал Дом на културата.

И за кой ли път си помислих с вяло задоволство, че трябва да се пише или за онова, което знаеш много добре, или за онова, което никой не знае. Мнозинството от нас се придържат към друго мнение — е, и какво? Права е дъщеря ми, като казва, че винаги трябва да оставаш в малцинство.

Ама, по дяволите, помислих си аз почти с отчаяние. Нали пие си имаме хора, на които това е дадено, отпуснато им е от съдбата в пълна мярка… Нашите Вергилиевци из катакомбите на незабравимия огнено-леден ад… Имаме си Симонов, нашия Константин Михайлович, когото нежно обичам, и Васил Биков, тъжния майстор, и несравнимия Богомолов, и повестта „Сашка“ на Вячеслав Кондратиев, и Гриша Бакла-нов, също любим за мен, и ранния Бондарев… Дори не мога да ги изброя… И няма нужда. Защо да ги изброявам, та аз трябва да плача, че никога няма да се наредя сред тях — не съм заслужил това с кръвта си, нито пък с калта в окопите и сега никога вече не ще го заслужа. Ето че излиза, че няма никаква разлика между мастития Феликс Сорокин и роденото през петдесет и четвърта хлапе, което изведнъж се е захванало да пише за битката на Курската дъга — забележете, да пише не за Байкало-Амурската магистрала, не за интригите и скандалите в родния си НИИ, а за онова, което е видял само на филм, сниман от Озеров. Такива ми ти работи, Феликс Александрович — ако си говорим откровено…

Не мога да понасям такива боксувания в работата, те направо ме съсипват. И реших, че няма да позволя да изпадна в униние. В края на краищата и без това имам много неща да върша, няма нужда да седя и да се вкисвам. На улица „Банная“ ме чакат.

Припряно, мачкайки страниците, пъхнах черновите на сценария в специално отредените му пластмасови корици и започнах да се обличам. „В движение трябва да живее мелничарят…“ — мърморех аз и се обувах с пъшкане. „Водата ни служи за пример!…“ — изпях с пълно гърло, докато внимателно намествах в папката бляскавата пиеса „Корягини“. Пропъждах страха. „В краен случай им връщам аванса!“ — високо казах аз, навличайки якето. Прекалено често бях започнал да боксувам, или казано без заобикалки — да получавам пристъпи на отвращение към работата, която ме храни.

Докато чаках асансьора на площадката, за да се разсея напълно, започнах да мисля как вече трети ден не ми се случва нищо нелепо и идиотско — май онзи, който е длъжен да управлява съдбата ми, съвсем се е изчерпал и вече не го бива дори за идиотщини… А асансьорите все не се качваха, нито големият, нито малкият, и аз потропах по вратите и на единия, и на другия, и се ослушах. Отдолу ехтяха някакви неясни гласове. Гласно ги пратих по дяволите и заслизах по стълбите.

На площадката на десетия етаж видях, че вратата на поета Костя Кудинов е широко отворена и оттам се измъква заднешком широкоплещест мъжага с бяла престилка. „Айде, пак“ — веднага си помислих аз. И не бърках. Костя Кудинов го изнасяха на носилка и големият асансьор беше отворен, за да го вместят вътре. Костя беше блед, чак зелен, и ту подбелваше мътните си очи, ту ги кривеше, изцапаната му уста беше вяло отпусната.

Отначало ми се стори, че Костя е в несвяст, и не бих казал, че това зрелище горчиво ме потресе или дори, че ме разстрои. С него бяхме само познати — съседи и членове на една и съща писателска организация, наброяваща няколко хиляди души. Веднъж преди около десет години, по време на някаква кампания, той публично се изказа против мен — разбира се, наговори празни, но доста хапливи приказки. Наистина после ми поднесе извиненията си, като каза, че ме е сбъркал с другия Сорокин, оня от детската секция, така че оттогава учтиво се поздравяваме, обменяме слухове и съжаляваме, че все не ни остава време да се видим като хората. Но иначе той, общо взето, не ми беше никакъв и освен това, след като го огледах, реших, че просто пак е прекалил с алкохола. Сиреч, ако всичко беше предоставено на равнодушната природа, сега трябваше да внесат поета Костя Кудинов в асансьора, плъзгащите врати щяха да се затворят, скривайки го от погледа ми, аз щях разбера от лекаря какво точно е станало, а вечерта щях да разправя за този малък инцидент в Клуба.