Аркадий Стругацки - Куца съдба

Виктор незабавно му наля джин. Р. Квадрига го изпи, изтри се под носа и продължи:

— При мен. На вилата. Имам фонтан. А?

— Фонтан — това добре си го измислил — забеляза Виктор. — А друго какво имаш?

— Мазе — тъжно каза Р. Квадрига. — Следи. Боя се. Страх ме е. Искаш ли да ти я продам?

— По-добре ми я подари — предложи Виктор. Р. Квадрига започна да премигва.

— Жал ми е — каза той.

— Скръндза — каза Виктор. — От дете си такъв. Вилата му се свиди! Да ти приседне дано твоята вила.

— Ти не ме обичаш — констатира тъжно докторът. — Никой не ме обича.

— А господин президентът? — попита агресивно Виктор.

— „Президентът е баща на народа“ — каза Р. Квадрига, по-оживявайки се. — Ескиз в златни тонове… „Президентът на позициите“. Фрагмент от картината „Президентът на обстрелваните позиции“.

— А други? — поинтересува се Виктор.

— „Президентът с шлифер“ — каза с готовност Р. Квадрига. — Пано. Панорама.

На Виктор му доскуча. Той си отряза парченце минога и се зае да слуша Голем.

— Ето какво, Павор — говореше той. — Оставете ме на мира. Какво мога да направя още? Представих ви отчетността… Готов съм да подпиша доклада ви. Искате да се оплачете от военните — оплачете се. Искате да се оплачете от мен…

— Не искам да се оплаквам от вас — отвърна Павор, притискайки ръка към сърцето си.

— Тогава не се оплаквайте.

— Но посъветвайте ме нещо! Нима нищо не можете да ме посъветвате?

— Господа! — каза Виктор. — Пълна скука. Аз си тръгвам.

Никой не му обърна внимание. Той отмести стола, надигна се и се запъти към бара. Чувствуваше се много пиян. Плешивият Теди бършеше бутилките и го гледаше без абсолютно никакво любопитство.

— Както винаги ли? — попита той.

— Почакай — рече Виктор. — Исках нещо да те питам… А, да! Как вървят работите, Теди?

— Дъжд — отвърна кратко Теди и му наля чиста водка.

— Колко проклето стана времето в града! — каза Виктор и се облегна на бара. — Какво показва твоят барометър?

Теди пъхна ръка под бара и извади „метеопоказалеца“. И трите шипа лежаха плътно притиснати към блестящата, сякаш лакирана стойка.

— Никаква надежда — каза Теди и внимателно разгледа „метеопоказалеца“. — Дяволска измишльотина. — Замисли се и добави: — Впрочем кой знае, може пък отдавна да се е повредил — то от колко години вече вали дъжд — как да го провериш?

— Можеш да отидеш до Сахара — предложи Виктор. Теди се ухили.

— Смешно — каза той. — Онзи, вашият господин, Павор, смешна работа, ми предложи двеста крони за това нещо.

— Сигурно е бил пиян — предположи Виктор. — За какво му е притрябвало…

— И аз така му казах. — Теди завъртя „метеопоказалеца“ и го доближи до дясното си око. — Няма да му го дам — заяви той решително. — Сам да си намери. — Мушна „метеопоказалеца“ под бара, погледа как Виктор върти чашата между пръстите си и го уведоми: — Твоята Диана беше тук.

— Отдавна ли? — попита небрежно Виктор.

— Някъде към пет часа. Дадох й каса коняк. Росшепер постоянно е в запой, изобщо не може да спре. И праща персонала да му търси коняк, тлъстата муцуна. Това ми било член на парламента… Не те ли е страх за нея?

Виктор сви рамене. Внезапно видя Диана до себе си. Тя се появи до бара с мокър дъждобран и свалена качулка. Не гледаше към него, той виждаше само профила й и си мислеше, че от всички жени, които е познавал досега, тя е най-красивата и сигурно вече никога няма да има друга такава. Тя стоеше, облегната на бара, лицето й беше много бледо и много равнодушно и беше най-красивата — у нея всичко беше красиво. Винаги. И когато плачеше, и когато се смееше, и когато се сърдеше, и когато не й пукаше за нищо, и дори когато й беше студено, а особено пък, когато я прихванеше… „Ама че съм пиян — помисли си Виктор, — и сигурно воня като Р. Квадрига“. Той издаде напред долната си устна и се опита да подуши дъха си. Нищо не можа да усети.

— Пътищата са мокри и хлъзгави — продължаваше Теди. — Мъгла… Освен това, да ти кажа, този Росшепер със сигурност е женкар, дъртият пръч.

— Росшепер е импотентен — възрази Виктор и машинално допи водката.

— Тя ли ти го каза?

— Стига, Теди — рече Виктор. — Престани.

Теди го изгледа внимателно, после въздъхна и изсумтя, приклекна, порови под бара и сложи пред Виктор шишенце с амоняк и наченат пакет чай. Виктор погледна часовника си и се зае да наблюдава как Теди, без да бърза, се пресяга за чиста чаша, налива в нея газирана вода, капва малко от шишенцето и все така спокойно разбърква сместа със стъклена пръчица. После побутна чашата към него. Виктор я изпи и примижа, задържайки дъха си. Свежа и отвратителна, отвратително свежата струя амоняк го блъсна в мозъка и се разля някъде зад очите му. Виктор си пое дъх през носа — въздухът беше станал нетърпимо студен — и бръкна с пръсти в пакета чай.