Аркадий Стругацки - Куца съдба

В гардеробната, когато закопчавах ципа на якето си, забелязах в дъното на огледалото нещо познато. Право зад гърба ми, на пейката, седеше черното палто на сиви карета. Извърнах се, без да спирам да се закопчавам, и се вгледах в него. Това беше същият човек от метрото — рижа брадичка, очила с лъскави метални рамки, карирано палто с две лица. Той седеше самотно на дългата бяла пейка в почти празното вече фоайе на болницата в Бирюлево и четеше някаква книга.

— Отдавна не съм ви виждал в града — каза Павор с гъгнещ от хремата глас.

— Не е чак толкова отдавна — възрази Виктор. — Само два дни.

— Мога ли да поседна при вас, или искате да бъдете насаме? — попита Павор.

— Седнете — каза учтиво Диана. Павор се настани срещу нея и извика:

— Сервитьор, двоен коняк!

Смрачаваше се. Портиерът започна да пуска завесите на прозорците. Виктор светна лампиона.

— Възхищавам ви се — обърна се Павор към Диана. — Да живеете в такъв климат и да запазите прекрасния тен на лицето си… — Той кихна. — Извинете. Тези дъждове ме съсипват… Върви ли работата? — обърна се той към Виктор.

— Трудно. Не мога да работя, когато е мъгливо — постоянно ми се иска да пийна нещо.

— Какъв скандал сте направили при началника на полицията? — попита Павор.

— А, дреболия — отговори Виктор. — Търсех справедливост.

— А какво се е случило?.

— Тая гадина, кметът, организирал лов на мокреци с капани. Един се хванал и си счупил крака. Взех този капан, отидох в полицията и поисках да направят разследване.

— Така — каза Павор. — А после?

— В този град има странни закони. Тъй като пострадалият не бил подал оплакване, смятат, че няма извършено престъпление, а просто нещастен случай, за който не е виновен никой освен пострадалия. Казах на полицейския началник, че ще имам предвид тази работа, а той обяви, че това било заплаха. И така се разделихме.

— А къде се е случило всичко това? — попита Павор.

— При санаториума.

— При санаториума ли? Какво пък е търсил този мокрец при санаториума?

— Според мен това си е негова работа — рече рязко Диана.

— Разбира се — каза Павор. — Просто се учудих… — Той се намръщи, примижа и кихна шумно. — Пфу, проклета настинка. Моля да ме извините.

Бръкна в джоба си и извади голяма носна кърпа. Нещо падна с трясък на пода. Виктор се наведе. Беше метален бокс. Той го вдигна и го подаде на Павор.

— Защо мъкнете това със себе си? — попита Виктор. Заровил лице в носната кърпа, Павор гледаше бокса със зачервени очи.

— Това е заради вас — рече той сподавено и се изсекна. — Наплашихте ме с вашите разкази… Между другото, казват, че тук действала някаква местна банда. Не знам дали са бандити, или хулигани. А пък аз, да ви кажа, хич не обичам да ме бият.

— Често ли ви бият? — попита Диана.

Виктор я погледна. Тя седеше в креслото, преметнала крак върху крак, и пушеше, свела поглед. „Горкият Павор — помисли си Виктор. — Сега ще те разкарат…“ Пресегна се и придърпа полата върху коленете й.

— Мен ли? — каза Павор. — Нима имам вид на човек, когото често го бият? Това трябва да се оправи. Сервитьор, още един двоен коняк! Та още на следващия ден наминах в една работилница и там шлосерите на бърза ръка ми измайсториха това нещо. — Той огледа с доволен вид бокса. — Хубавко е, дори Голем го хареса…

— Така и не ви пуснаха в лепрозориума, нали? — попита Виктор.

— Не. Не ме пуснаха и очевидно няма да ме пуснат. Вече изгубих надежда. Писах оплаквания до три департамента, а сега седя и съставям отчета. На каква сума възлизат долните гащи, получени от лепрозориума през миналата година. Отделно мъжките, отделно женските. Дяволски увлекателно.

— Пишете, че не им стигат лекарствата — посъветва го Виктор.

Павор повдигна учудено вежди, а Диана рече вяло:

— По-добре оставете тия драсканици, изпийте чаша горещо вино и си легнете.

— Разбрах намека — каза Павор с въздишка. — Ще се наложи да тръгвам… Знаете ли в коя стая съм? — попита той Виктор. — Защо не наминете някой път?

— Двеста двайсет и трета — отвърна Виктор. — Непременно ще намина.

— Довиждане — рече Павор, надигайки се. — Желая ви приятна вечер.

Те го проследиха с поглед как отива до бара, взема бутилка червено вино и тръгва към изхода.

— Много дрънкаш — каза Диана.

— Да — съгласи се Виктор. — Виновен съм. Но, разбираш ли, нещо в него ми харесва.

— А на мен — не — отсече Диана.

— И доктор Р. Квадрига не го харесва. Интересно защо?