Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Физиономията му е мръснишка — отвърна Диана. — Светлокоса лисица. Знам я тази порода. Истински мъже. Без достойнство, без съвест, за тях всички са глупаци, които могат да бъдат командвани.

— Виж ти! — учуди се Виктор. — А аз си мислех, че точно такива мъже може би ти харесват.

— Сега няма мъже — възрази Диана. — Сега всички са или фашисти, или мухльовци.

— А аз какъв съм? — поинтересува се Виктор.

— Ти ли? Ти прекалено много обичаш мариновани миноги. И в същото време — справедливостта.

— Правилно. Но според мен това е хубаво.

— Не е лошо. Но ако ти се наложи да избираш, би избрал миногите, ето кое е лошото. Имаш късмет, че си талантлив.

— Защо си толкова злобна днес? — попита Виктор.

— Аз по принцип съм си злобна. Ти имаш талант, а аз — злоба. Ако ти вземат таланта, а на мен — злобата, ще останат две съвкупяващи се нули.

— От нула до нула има разлика — отбеляза Виктор. — От теб дори и една нула ще се получи хубава — стройна нула с прекрасно телосложение. И освен това, ако ти отнемат злобата, ще станеш добра, което, общо взето, не е лошо…

— Ако ми отнемат злобата, ще стана медуза. За да стана добра, трябва да заменят злобата ми с добрина.

— Забавно — каза Виктор. — Обикновено жените не обичат да разсъждават особено много. Но щом започнат, стават смайващо категорични. Откъде накъде всъщност реши, че в теб има само злоба и никаква доброта? Няма такива хора. В теб има и доброта, само че злобата я засенчва. Във всеки човек има от всичко по малко, а животът изтласква на повърхността само едно нещо от тази смес…

В залата нахълта младежка компания и веднага стана шумно. Младежите се държеха непринудено: наругаха сервитьора, пратиха го за бира, настаниха се на масичката в далечния ъгъл и започнаха да разговарят гръмогласно и да се хилят с цяло гърло. Един едър и набит дангалак с месести устни и розови бузи, пощраквайки с пръсти, тръгна с танцова стъпка към бара. Теди му наля нещо. Той протегна ръка с разперено кутре, хвана чашата с два пръста, обърна се с гръб към бара, опря лакти на него и скръсти крака, оглеждайки победоносно полупразната зала.

— Здрасти, Диана! — изрева той. — Как върви животът? Диана му се усмихна равнодушно.

— Този пък що за чудо е? — попита Виктор.

— Някой си Фламин Ювента — отвърна Диана. — Племенник е на полицейския началник.

— Виждал съм го някъде — каза Виктор.

— Да върви по дяволите — рече нетърпеливо Диана. — Всички хора са медузи и в тях няма нищо смесено. От време на време можеш да срещнеш и истински, които си имат нещо свое — доброта, талант, злоба… Ако им го отнемеш, нищо няма да остане, ще станат медузи като всички останали. Ти май си въобрази, че ми харесваш с твоето пристрастие към миногите и справедливостта? Глупости. Имаш талант, имаш книги, известен си, но във всичко друго си същото заспало мекотело като всички останали.

— Толкова много грешиш — заяви Виктор, — че дори не се обиждам. Но продължавай, лицето ти се променя по много интересен начин, когато говориш. — Той запали цигара и я подаде на Диана. — Продължавай.

— Медузи — каза тя тъжно. — Хлъзгави, глупави медузи. Сноват насам-натам, лазят, стрелят, самите те не знаят какво искат, нищо не умеят да правят, нищо не обичат истински… като червеи в клозетна дупка…

— Това е неприлично — каза Виктор. — Несъмнено е много образно, но не е никак апетитно. И изобщо — това са банални неща. Диана, мила моя, ти не си мислител. През миналия век, и то в провинцията, щеше да мине… Обществото поне би било сладко шокирано и подире ти щяха да се влачат бледни юноши с пламтящи очи. Но днес всичко това е очевидно. Днес вече всички знаят какво е човекът. Обаче какво да правим с човека — ето това е въпросът. Ала трябва да си признаем, че и от този въпрос вече ни е писнало.

— А какво правим с медузите?

— Кои? Медузите ли?

— Ние.

— Доколкото знам — нищо. Май правят от тях консерви.

— Добре, достатъчно — каза Диана. — Ти успя ли да поработиш тези дни?

— И още как! Написах страшно трогателно писмо на моя приятел Роц-Тусов. Ако след това писмо не настани Ирма в пансион, значи за нищо не ставам!

— И това ли е всичко?

— Да — каза Виктор. — Всичко останало изхвърлих.

— Господи! — възкликна Диана. — А аз през цялото време се грижех за теб, стараех се да не ти преча, отпъждах Росшепер…

— Изкъпа ме във ваната — напомни Виктор.

— Изкъпах те във ваната, поих те с кафе…

— Чакай малко — каза Виктор. — Ама нали и аз те къпах във ваната…