Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Никакви държавни тайни — прекъсна го Виктор. — Аз съм неблагонадежден.

Р. Квадрига напълни отново чашата си и започна да пие рома на малки глътки, като изстинал чай.

— Така действа по-добре — заяви той. — Опитай, Банев. Ще ти хареса… И няма защо да ме гледате! — обърна се той внезапно разгневен към Диана. — Постарайте се да прикривате чувствата си! А ако това не ви харесва…

— Тихо, тихо! — каза Виктор и Р. Квадрига се омърлуши.

— Те изобщо не ме разбират — рече жално той. — Никой. Само ти ме разбираш мъничко. Само ти винаги си ме разбирал. Но си много груб, Банев, и винаги си ме наранявал. Целият съм в рани… Те сега се страхуват да ме ругаят, сега само ме хвалят. Щом ме похвали някой мерзавец, в душата ми се отваря рана. Похвали ли ме друг мръсник — отваря се друга рана. Но всичко това е минало. Те още не знаят… Слушай, Банев! Колко прекрасна е тази жена с теб… Моля те… Помоли я да дойде при мен в ателието… Не бе, глупак! Като модел! Нищо не разбираш, от десет години търся такъв модел…

— Алегорична картина — обясни Виктор на Диана. — „Президента и Вечно младата нация“…

— Глупак — рече тъжно доктор Р. Квадрига. — Всички мислите, че се продавам… Вярно е, така беше! Но аз вече не рисувам президенти… Автопортрет! Разбираш ли?

— Не — призна си Виктор. — Не разбирам. Искаш да нарисуваш свой портрет с Диана, така ли?

— Глупак — каза Р. Квадрига. — Това ще бъде лицето на художника…

— Моят задник — обясни Диана на Виктор.

— Лицето на художника! — повтори Р. Квадрига. — Та нали и ти си художник… И всички, които седят без право на кореспонденция… и всички, които лежат без право на кореспонденция… и всички, които живеят в моя дом… тоест те не живеят… Знаеш ли, Банев, страхувам се. Нали съм те молил: ела поне поживей при мен. Имам вила с фонтан… А градинарят избяга. Страхливец… Не мога да живея сам там, по-добре в хотела… Мислиш, че пия, защото съм се продал, нали? Дрън-дрън, това не ти е моден роман… Поживей малко при мен и ще разбереш… Може би дори ще ги познаеш. Може пък те изобщо да не са мои познати, може да са твои. Тогава ще знам защо не ме познават… Ходят боси… смеят се… — Изведнъж очите му се напълниха със сълзи. — Господа! Какво щастие, че с нас не е онзи Павор! За ваше здраве.

— Наздраве — каза Виктор и двамата с Диана се спогледаха. Тя наблюдаваше Р. Квадрига с погнуса и тревога. — Никой тук не обича Павор — продължи Виктор. — Той е някакъв изрод.

— Тиха вода — каза доктор Р. Квадрига. — Подскача като жаба. Дрънкало. И винаги мълчи.

— Просто вече е готов — каза Виктор на Диана. — Няма нищо страшно…

— Господа! — рече доктор Р. Квадрига. — Госпожо! Длъжен съм да ви се представя! Рем Квадрига, доктор хонорис кауза…

Виктор отиде в гимназията половин час преди определеното време, но Бол Кунац вече го чакаше. Впрочем той беше тактично момче, само съобщи на Виктор, че срещата ще се проведе в актовата зала, и веднага си тръгна, оправдавайки се с неотложна работа. След като остана сам, Виктор пообиколи коридорите, като надничаше в празните стаи и вдъхваше забравените миризми на мастило, тебешир и никога неслягащ се прахоляк, мириса на битките „до първа капка кръв“ и на мъчителните разпити пред черната дъска; миризмата на затвор, безправие и лъжа, въздигнати в принципи. През цялото време се надяваше, че в паметта му ще изплуват някакви сладки спомени за детството и юношеството, за рицарството, за приятелството, за първата чиста любов, но нищо подобно не се получаваше, макар че много се стараеше и беше готов да изпадне в умиление при първа възможност. Всичко тук си беше като едно време — и светлите, вмирисани на застоял въздух класни стаи, и издрасканите черни дъски, и чиновете с изрязани и оцветени инициали и апокрифни надписи за жената и дясната ръка, и затворническите стени, боядисани до половината в яркозелено, и падналата мазилка в ъглите — всичко изглеждаше както преди: омразно, гадно, внушаващо злоба и безнадеждност.

Намери своята класна стая и макар и не веднага, откри и мястото си до прозореца, но чинът беше друг, само на перваза все още се виждаше дълбоко изрязаната емблема на Легиона на свободата и той ясно си спомни лудешкия ентусиазъм на онези времена, бяло-червените ленти на ръкавите, тенекиените спестовни касички „За фонда на Легиона“, яростните кървави побоища с червените и портретите във всички вестници, във всички учебници, на всички стени — с онова лице, което тогава изглеждаше изразително и прекрасно, а сега — посърнало, тъпо, подобно на свинска зурла с огромна озъбена паст, от която хвърчат слюнки. Бяха толкова млади, толкова посредствени и толкова еднакви… И глупави, и сега не се радваш, че си бил толкова глупав, не се радваш, че си поумнял, а само чувстваш изгарящ срам за онова, тогавашното посредствено и енергично хлапе, въобразило си, че е ярко и незаменимо, че е избрано… Спомни си и за срамните детски копнежи, и за потискащия страх пред момичето, с което вече толкова си се хвалил, че сега просто няма как да отстъпиш, а на другия ден върху теб се изсипва оглушителният гняв на баща ти и ушите ти пламтят. И всичко това наричат щастливо време: на посредствеността, копнежите, ентусиазма… „Лоша работа — помисли си той. — А ако изведнъж след петнадесет години се окаже, че и сега съм посредствен, че и сега — също както в детството — не съм свободен, и дори нещо още по-лошо, защото сега се смятам за възрастен, знаещ достатъчно много и преживял достатъчно, за да имам основания да бъда самодоволен и правото да съдя другите.“