Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Какво има за разказване? — попита Виктор. — Вундеркинди като вундеркинди…

— И все пак?

— Е, отидох там. Зададоха ми няколко въпроса. Интересни въпроси, съвсем зрели… — Виктор помълча малко. — Общо взето, ако трябва да съм честен, здравата ми натриха носа.

— И какви бяха тези въпроси? — попита Павор. Той гледаше Виктор с искрен интерес и май дори със съчувствие.

— Работата не е във въпросите — въздъхна Виктор. — Ако си говорим откровено, най-вече ме порази това, че са като възрастни и дори не просто като възрастни, а като възрастни от най-висока класа… Някакво адско и болезнено несъответствие…

Павор кимаше със съчувствие.

— С други думи, там се чувствах зле — продължи Виктор. — Направо искам да го забравя.

— Разбирам — каза Павор. — Не сте нито първият, нито последният. Длъжен съм да ви кажа, че родителите на дванайсетгодишните деца винаги са доста жалки същества, обременени от хиляди грижи. Но тукашните родители са по-особени. Те ми напомнят тиловаци от окупационната армия в район на активни партизански действия… Е, и все пак за какво ви питаха?

— Ами питаха ме какво е прогрес.

— Така. И какво е според тях прогресът?

— Те смятат, че прогресът е много просто нещо. Натикват нас в резервати, за да не им се мотаем из краката, а те са свободни да изучават Зурзмансор и Шпенглер. Поне аз останах с такова впечатление.

— Какво пък, може наистина да мислят така — каза Павор. — Какъвто попът, такава и енорията. Ето, вие казвате: акселерация, Зурзмансор… А знаете ли какво казва по този повод нацията?

— Кой?

— Нацията! Тя казва, че всичките злини идват от мокреците. Децата са кривнали от пътя заради мокреците.

— Говорят така, защото в града няма евреи — отбеляза Виктор. После си спомни за мокреца, който влезе в залата, и как децата станаха, и какво беше изписано по лицето на Ирма. — Вие сериозно ли говорите?

— Не го казвам аз — рече Павор. — Това е гласът на нацията. Вокс попули 10 10 Глас народен (лат.) — Бел. прев. . Котките избягаха от града, а децата боготворят мокреците, шляят се при тях в лепрозориума, по цели дни и нощи са там, изтърваха ги, никого не слушат. Крадат пари от родителите си и купуват книги… Разправят, отначало родителите много се радвали, че децата не си раздират гащите, като се катерят по оградите, а си седят кротко вкъщи и си четат книжки. Още повече, че времето е лошо. Но сега вече всички виждат докъде доведе това и кой забърка всичко. Но ги е страх от мокреците, както едно време, и само крещят подире им…

„Гласът на нацията — помисли си Виктор. — Гласът на Лола и на господин кмета. Чували сме го този глас… Котки, дъждове, телевизори. Кръвта на християнските младенци.“

— Не разбирам — каза той. — Сериозно ли го мислите, или просто така си говорите, от скука?

— Не аз казвам тези неща! — повтори проникновено Павор. — Така се говори в града.

— Как се говори в града ми е ясно — отвърна Виктор. — А вие самият какво мислите за това?

Павор сви рамене:

— Такъв е животът. Във всеки слух има частица истина. — Той вдигна очи над кърпичката и погледна Виктор. — Не ме мислете за идиот. По-добре си спомнете децата: виждали ли сте другаде такива деца? Или поне толкова много такива деца?

„Да — помисли си Виктор, — такива деца… Котките са си котки, но този мокрец в залата — това не ви е котка в дъждовно време. Има един такъв израз: лице, озарено отвътре. Тъкмо такова беше лицето на Ирма. А когато разговаря с мен, лицето й е озарено само отвън. Докато с майка си тя изобщо не разговаря, само от време на време с погнуса процежда нещо снизходително през зъби… Но ако всичко това е вярно, ако всичко това е истина, а не грозни сплетни, то нещата изглеждат изключително нечистоплътни. Какво искат те от децата? Та те са болни хора, обречени… И изобщо, що за свинщина — да настройваш децата срещу родителите, дори срещу такива родители като мен и Лола. Достатъчен ни е и господин президентът: нацията над семейните връзки, Легионът на свободата е ваш баща и ваша майка, и момчето отива в най-близкия щаб и съобщава, че баща му нарекъл господин президента странен човек, а майка му казала, че походите на Легиона ще разорят страната. А сега отгоре на всичко се появява и някакъв черен, мокър чичко и направо заявява, че баща ти е безмозъчно пияно говедо, а майка ти е глупачка и курва. Дори да предположим, че всичко това е вярно, пак си е свинщина, защото не бива да се прави по този начин, това не е тяхна работа, не те отговарят за нас и никой не ги е молил да се занимават с такова просвещаване. Това е някаква патология… Ако изобщо е просвещаване. А ако е нещо още по-лошо? Малките деца започват с розовите си устни да бърборят за прогреса, започват да говорят страшни, жестоки неща, без да знаят какво бърборят, но още от най-ранна възраст свикват с интелектуалната жестокост, с най-страшната жестокост, която може да се измисли, а онези, намотали черните си превръзки около своите лющещи се лица, стоят зад сцената и дърпат конците… и следователно няма никакво ново поколение, а това е все същата стара и мръсна игра на марионетки и аз съм бил два пъти по-голямо магаре, когато се вцепених днес па сцената… Каква отвратителна приумица е нашата цивилизация…“