Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Който има очи — вижда — продължаваше Павор. — Нас не ни пускат в лепрозориума. Бодлива тел, войници — това е разбираемо. Но някои неща могат да се видят и тук, в града. Виждал съм как мокреците разговарят с децата и как се държат в такива случаи децата, как изведнъж се превръщат в ангелчета, а попиташ ли някое от тях как да стигнеш до фабриката, то те облива с презрение от главата до петите…

„Нас не ни пускат в лепрозориума — мислеше си Виктор. — Оградили са го с бодлива тел, а мокреците се разхождат свободно из града. Но нали не е Голем този, който е измислил всичко това… Ама че мерзавец е този Баща на нацията. Виж ти какъв мръсник! Значи и това е негова работа. Най-добрият приятел на децата… Много е вероятно, съвсем в негов стил е. А знаете ли, господин президент, на ваше място бих се опитал да разнообразя похватите си. Прекалено лесно започва да се различава вашата намеса от намесата на другите. Бодлива тел, войници, пропуски — значи тук има пръст господин президентът; значи тук непременно се върши някаква низост…“

— За какъв дявол са поставили бодлива тел?

— А аз откъде да знам? — каза Павор. — По-рано там никога не е имало бодлива тел.

— Значи сте ходили там преди?

— Защо? Не съм ходил. Все пак не съм първият санитарен инспектор тук… пък и работата изобщо не е в бодливата тел, малко ли бодлива тел има по света. Децата там ги пускат да влизат свободно и мокреците ги пускат да си излизат свободно, не пускат само такива като мен и вас — ето кое е странното.

„Не, все пак не е работа на президента — помисли си Виктор. — Какво общо може да има президентът с четенето на Зурзмансор, пък и на Банев? И тази идеология на разрушението… Ако аз бях написал такова нещо, щяха да ме разпънат. Странно, много странно… И има нещо нечисто… Дали да не попитам Ирма? Просто ще я попитам и ще видя какво ще направи… Между другото, и Диана трябва да знае нещо…“

— Вие май не ме слушате? — попита Павор.

— Бях се замислил.

— Казвам, че не бих се учудил, ако градът вземе мерки. При това, както е редно за този град — твърди мерки.

— И аз не бих се учудил — промърмори Виктор. — Няма да се учудя дори ако на мен ми се прииска да взема някои мерки.

Павор стана и отиде до прозореца.

— Ама че време — рече тъжно той. — Да можех да се махна оттук колкото се може по-бързо… Ще ми дадете ли някоя книга, или не?

— Нямам никакви книги — каза Виктор. — Всичко, което взех със себе си, е в санаториума… Слушайте, за какво може да са им на мокреците нашите деца?

Павор сви рамене.

— Та те са болни хора — отвърна той. — Откъде да знаем? Ние с вас сме здрави.

На вратата се почука и влезе Голем, огромен и мокър.

— Да попитаме Голем — предложи Павор. — Голем, защо им са на мокреците нашите деца?

— Вашите деца ли? — учуди се Голем, докато разглеждаше внимателно етикета на бутилката джин. — Вие имате ли деца, Павор?

— Павор твърди — обясни Виктор, — че вашите мокреци настройват децата в града срещу родителите. Вие какво знаете по този въпрос, Голем?

— Хм… — произнесе Голем. — Къде държите чистите чаши? Аха… Мокреците настройват децата? Какво пък… Не са нито първите, нито последните. — Той се тръшна на леглото, както си беше с шлифера, и помириса джина в чашата. — И защо в наше време някой да не настройва децата срещу родителите, след като белите са настройвани срещу черните, жълтите — срещу белите, а глупавите — срещу умните… Всъщност това учудва ли ви?

— Павор твърди — повтори Виктор, — че вашите болни се шляят из града и учат децата на разни странни неща. И аз забелязах нещо такова, макар засега нищо да не твърдя. Така че на нищо не се учудвам, а просто ви питам: вярно ли е всичко това, или не?

— Доколкото знам — отвърна Голем и си сръбна от чашата, — мокреците открай време са имали напълно свободен достъп до града. Не знам какво имате предвид, когато казвате, че учели децата на разни странни неща, но може ли да попитам вас, родения по тези места, позната ли ви е играчката, наречена „злия пумпал“?

— Разбира се — отговори Виктор.

— Имали ли сте такава играчка?

— Е, аз, разбира се, нямах… но си спомням, че децата имаха… — Виктор се замисли. — Да, наистина. Момчетата казваха, че този пумпал им го е подарил мокрец. Това ли имате предвид?

— Да, точно това. И „метеопоказалеца“, и „дървената ръка“…

— Пардон — обади се Павор. — Може ли да узная аз, пришълецът от столицата, за какво си говорят аборигените?

— Не бива да знаете — каза Голем. — Това не влиза във вашата компетенция.