Аркадий Стругацки - Куца съдба

След като не без усилие се промуших през функциониращата секция, известно време блуждах из тъмните кулиси, сред тълпа от същите като мен несретници. Тук беше мрачно, тревожно, а на пода имаше толкова много отъпкан сняг, че от страх да не паднем, всички се придържахме едни други.

Когато най-сетне си пробих път до оперативното пространство, се озовах пред просторно стълбище, което ме доведе до огромна кръгла зала с височината на всичките пет етажа. Средата на тази зала беше преградена на многобройни дървени килийки, а отгоре, през остъкления зарешетен таван, се процеждаше сива дневна светлина. В стъклената будка от лявата ми страна се търгуваше с картички и друга изобразителна продукция, а отдясно се продаваха пържени пирожки и бисквитки с пълнеж от сладко.

Дори не можех да си представя накъде да поема сега, а когато се опитах да разбера нещо по въпроса от онези, с които рамо до рамо си бях пробивал път през кулисите, се оказа, че всички са дошли тук за бисквитки, като изключим едно старче, пратено да купи пирожки.

Бабата в павилиона каза, че работи тук едва от два дни. И само една гримирана, засукана дама без палто и с книга за приходи и разходи под мишница ме упъти надясно и нагоре, където на първата стълбищна площадка открих указател.

Трябваше да се отиде на третия етаж и аз започнах изкачването по желязната вита стълба, по която пак беше тъмно и тревожно. Подметките ми се плъзгаха по стъпала с различна големина, пред мен някой сумтеше тежко и страшно, с намерението да ме бутне долу, или приглушено женско врещене отброяваше стъпалата след всяко подхлъзване. А зад мен нещо твърдо, неодушевено, дървено, ако се съди по усещането, ме подпираше в гръб, изригвайки потоци нечленоразделни псувни.

Впрочем всичко си има край. Озовах се на площадката на третия етаж запъхтян, дишащ шумно и силно. Зачудих се дали да не взема един нитроглицерин, когато за последен път ме блъснаха отзад под кръста и нечий гъгнив глас попита: „Какво стоиш бе, дърво?“, и покрай мен пренесоха дървена сглобяема стълба, ама толкова дълга, че направо не повярвах на очите си: как е възможно такова чудо да бъде пренесено по вита стълба?

Сложих под езика си зрънцето нитроглицерин и се огледах. На площадката, както в приказките, имаше три врати: наляво, надясно и право напред. Ако се съди по надписа, трябваше да поема надясно, и аз поех надясно. Зад вратата открих масичка, а на масичката лампичка, а зад лампичката бабичка с плетка. Тя ме погледна добродушно-въпросително и ние си поговорихме.

Бабчето беше съвсем в час. Писателите трябваше да отиват в стая номер еди-коя си, през залата за конференции, а в залата за конференции се стига по ей оня коридор, без да се свива никъде, освен в бюфета, обаче бюфетът е още затворен. Благодарих и потеглих, а бабчето ми каза на прощаване: „Само че там се провежда събрание…“ — и аз, макар да не я бях разбрал, се обърнах и няколко пъти кимнах в знак на благодарност.

Коридор. Сега рядко се срещат такива коридори. Този беше тесен, без прозорци, с тайнствени отдушници с решетки под самия таван, с плътни железни врати, изникващи ту отляво, ту отдясно, постлан с неравни, скърцащи, опасно поддаващи под краката дъски. И този коридор не беше прав, той се движеше в класически фортификационен зигзаг, при това всеки отрязък на зигзага не надхвърляше двадесет метра. Всичко тук бе пресметнато за оня случай, в който противниковата пехота с ризници успява да сломи нашата съпротива на витата стълба и тя, пехотата, нахлува тук, още без да знае какъв страшен капан й е подготвен: от отдушниците под тавана върху нея рукват потоци вряло масло; от разтворилите са железни врати щръкват копия с назъбени остриета с ширина една длан; дъските под нозете се рушат; зад всеки ъгъл поразяват от упор безпощадни стрели… Целият се изпотих, докато стигна до края на този коридор.

Както ми беше предсказало честното бабче, коридорът излезе в залата за конференции. Но едва в този момент до съзнанието ми достигна смисълът на последните й думи. В залата наистина се провеждаше някакво събрание, сигурно общо, защото нямаше къде игла да падне в навалицата от седящи и правостоящи. Принудих се да се спра на прага. Бях се озовал в задънена улица.

Отначало не възприех събранието като пречка за намеренията ми. Събрание като събрание, маса със зелена покривка, гарафа с вода, някой говори нещо от трибуната, а поне триста смотаняци и смотанячки присъстват (вместо да тласкат напред научно-техническия прогрес). Надигнах се на пръсти и се заоглеждах над морето от глави, докато не открих в далечния от мен ъгъл на залата почти незабележима врата, над която се мъдреше бяло платно с черен надпис: „Писателите — насам“. Чак тогава започнах да осъзнавам мащабите на постигналия ме неуспех.