Аркадий Стругацки - Куца съдба

Не можеше да става и дума да си пробивам път към тази врата през събранието, аз не съм Бенкей 16 16 Бенкей — герой от филма „Завръщането на самурая“, майстор-боец, самурай и бивш будистки монах. — Бел. ред. , за да стъпвам по глави и рамене в претъпкан храм, нито го мога, нито го обичам. Не можеше и дума да става да се обърна гордо и да си тръгна, вече бях стигнал твърде далеч. Логически погледнато, ми оставаше само едно: да чакам и да се уповавам на това, че няма събрания, които да продължават вечно.

След като стигнах до този извод, веднага си помислих за бюфета. Някъде отзад, зад една от тези страшни врати даваха кифлички с извара, сандвичи със салам, пепси и може би даже бира. Погледнах часовника си. Показваше три без десет и ако па бюфета изобщо му беше писано да отвори днес, най-вероятно това щеше да стане след десет минути. Десет минути се изтрайваха. Пренесох тежестта на тялото си от единия на другия крак, опрях рамо на касата на вратата и се заслушах.

Много скоро разбрах, че присъствам на другарски съд. Обвиняемият, някой си Жуковицки, беше придобил навика да прави нещастни младите сътруднички от своя отдел. Отначало минавал между капките, но след третия или четвъртия нещастен случай търпението на обществеността се изчерпало, престъпленията апелирали към небесата, а жертвите апелирали към местния управителен комитет. Обвиняемият, мъж с нагла красота, облечен с лъскаво яке от хромова кожа, седеше на стол до президиума, леко привел глава. Той гледаше навъсено изпод вежди и имаше вид на упорстващ и неразкаял се, макар и примирен със съдбата.

Общо взето, работата ми се видя фасулска. Ясно беше, че сега, след като престане да плещи членът на комитета, на трибуната ще се изтъпани завеждащият отдел и ще разпие подсъдимия на кръста на общественото порицание, като тутакси, без никакъв преход, ще помоли съда за снизхождение, защото в отдела му са само моми и всеки сътрудник от мъжки пол има цената на злато; сетне председателят с кратка и енергична реч ще тегли чертата и всичко живо ще хукне към бюфета.

В очакване на този, както ми се струваше, неизбежен развой на събитията, заразглеждах лицата — любимото ми занимание на събрания, съвещания и семинари. И вече след минута, за най-голямо свое учудване, открих на петия ред, право срещу президиума, лющещата се муцуна на моя Съюзен Охльо, Петка Скоробогатов, и унилия профил на неговото приятелче, играча на билярд. И двамата изглеждаха така, сякаш седят тук от самото начало, стабилно и по право. Играчът мируваше и само се блещеше към президиума: изглежда, зеленото сукно на покривката будеше у него приятни асоциации. Докато Съюзният Охльо беше невероятно активен. Непрекъснато се извръщаше към съседката си отдясно и нещо й обясняваше, поклащайки заканително показалец; после се изнасяше устремно напред с цяло тяло, пъхаше глава между главите на съседите си от предния ред и нещо им обясняваше, при това повдигнатият му тлъст задник правеше сложни лупинги; след това, сякаш напълно удовлетворен от схватливостта на събеседниците си, се отмяташе към облегалката на стола си, кръстосваше ръце на гърдите и леко извърнал ухо, благосклонно изслушваше онова, което му шушнеха съседите отзад.

От трибуната се носеше:

— … и в такива дни като нашите, когато всеки трябва да отдаде всичките си сили за развитието на конкретните лингвистични изследвания, за развитието и задълбочаването на връзките ни със сродните области на науката, в такива дни за нас е особено важно да заздравяваме и да повишаваме трудовата дисциплина на всички и всеки, моралното и нравствено ниво на всеки и всички, духовната чистота, личната честност…

— И животновъдството! — изведнъж настоятелно изкрещя Петка Скоробогатов, като рязко изнесе напред и нагоре изопнатата си ръка със сочещ показалец.

Сред аудиторията се разнесе неясен шум. На трибуната изпаднаха в смут.

— Безусловно… безспорно е така… и животновъдството също… но що се отнася до другаря Жуковицки, ние не бива да забравяме, че той е наш другар…

Виж го ти Съюзния Охльо! Каквото и да си говорим, но у него безусловно има нещо човешко. Независимо от свинските му, вечно недоспали очички. Независимо от постоянната му миризма на буре, образуваща нещо като негова собствена атмосфера. Независимо от навика му да сяда неканен и да си налива без да пита… (Впрочем, не, тук не съм съвсем прав. Разбира се, Охльо обикновено ходи безпаричен, защото вечно пропива парите си. Обаче, когато ги има! Всеки може да яде и пие на корем за негова сметка, че и да занесе нещо вкъщи.) Той е фантазьор, ето кое го извинява. Въплъщава в практиката и най-невъзможните фантазии, каквито има може би само във вицовете.